– Не се ли притеснихте, че Креймър отсъства цяла седмица? – попита Джеймисън.
– Не, защото тя каза, че ще замине на кратка ваканция.
– Къде? – попита Джеймисън и погледна Кели, който беше не по-малко изненадан.
– Нямам представа.
– Стана ли дума дали отива при приятели, или ще пътува с някого? – намеси се полицаят.
– Не, изобщо не сме го обсъждали.
– Тя имаше ли приятели тук, в Лондон? – обади се отново Джеймисън.
– Не е споменавала.
– Знам, че ще прозвучи като клише, Айда – каза Кели, – но виждали ли сте непознати да се навъртат наоколо? Айрин оплаквала ли се е, че има проблеми с някого?
– Не, нищо подобно – отговори разтревожено Симс. – Градът ни е безопасен. Да, знам, че има разни глупаци, които, като си изпуснат нервите, налитат на бой и нерядко някой плаща с живота си, но хората не са тръгнали да се избиват.
– Досега – отвърна Декър. – Време е да огледаме жилището ѝ.
Апартаментът беше чист и подреден. Може би дори прекалено, помисли си Декър. Вероятно се даваше под наем мебелиран – догадка, която Симс потвърди. Малката кухня беше семпла и функционална и изглеждаше така, сякаш никога не бе ползвана. Освен леглото в спалнята нямаше почти нищо друго. Нито книги, нито снимки, нито сувенири. Не се виждаше лаптоп или настолен компютър. Нямаше и кабели, които да подсказват, че е използвала някакви електронни устройства.
Декър се обърна към Кели:
– Симс заяви, че никога не е виждала Креймър да ходи някъде вечер, защото си лягала рано.
– Сигурно е излизала, след като старицата вече е спяла.
– Освен това каза, че доколкото знае, тя не е имала приятели сред останалите наематели. Но е възможно да греши и за това – отбеляза Джеймисън.
– Въпросът е дали би довела клиент тук, дали би преспала с него в собствения си апартамент – отвърна Кели. – Така лесно би се разкрила.
Декър поклати глава.
– Ами ако е имала някого, с когото се е виждала?
Кели изглеждаше заинтригуван.
– Може да е имала приятел, но Симс да не знае за него.
– Креймър споменавала ли е приятел? – обади се Джеймисън.
– Не, а и дори да е имала, нямаше да ми каже – отговори Кели.
– Проверихте ли апартамента за отпечатъци? – попита Декър.
– Не, защото тук не е било извършено престъпление.
– Направете го – заяви рязко Декър.
– Разполагаме с един-единствен криминалист, който обслужва и останалите полицейски управления в окръга. Ще уредя да се заеме приоритетно с тази задача.
– Ами колата? – продължи Декър. – Не видях нито една хонда, паркирана на улицата.
– Обявили сме я за издирване, но засега без резултат.
– Ако Креймър си е търсела клиенти през онзи уебсайт, трябва да е имала лаптоп. А също и телефон – каза Джеймисън.
– Не открихме нито едното, нито другото – отвърна Кели.
– Къде обикновено си е уреждала срещите? Спомена, че сте се видели в някакъв пансион.
– Да, можем да отидем там.
– Трябва да разговаряме и с Братята – каза Декър.
– Едва ли имат нещо общо със случилото се. Те са пацифисти.
– Пацифисти или не, нужна е само една черна овца. А такава се намира във всяко стадо.
10.
– Да разбираме ли, че това е най-западналата част на града? – попита Джеймисън, след като спряха пред занемарена триетажна постройка с дъсчена фасада, която изглеждаше поне на сто години.
Намираха се едва на четири-петстотин метра от апартамента на Креймър, но в по-долнопробен квартал.
– Да, може да се каже.
– Кой е собственик на сградата? – обади се Декър.
– Хю Досън или някоя от неговите компании. Както спомена Айда Симс, той притежава почти целия град – както хубавите, така и лошите квартали.
Мъжът на рецепцията изглеждаше около четиресетгодишен. Ако се съдеше по вида му, предпочиташе да бъде на всяко друго място на планетата, но не и тук. Той остави айфона си, свали очилата с черни рамки, избърса стъклата им в ръкава на ризата си и ги върна на носа си. Не обърна никакво внимание на Декър и Джеймисън, а погледна към Кели.
– Здрасти, Джо – поздрави той и кимна уморено.
– Ърни, това са агенти на ФБР от Вашингтон – каза Кели и посочи Декър и Джеймисън.
Изхвръкналата адамова ябълка на Ърни подскочи рязко като повреден асансьор.
– Добре. – В гласа му се долавяше подозрение. – За пръв път виждам федерални. Изглеждате съвсем нормално. Мислех, че сте по-страшни.