Декър изглеждаше озадачен.
– Но това тук не е ли територия на военните?
Кели се усмихна.
– Преди десетина години по-голямата част от терена беше продадена на търг и Братята я купиха. После нефтодобивниците взеха част от земята под аренда именно от Братята.
– Братята са купили от федералното правителство терен, на който има военно съоръжение? – попита недоумяващо Джеймисън.
– Предполагам, че Чичо Сам се е опитвал да намали разходите или просто не е имал нужда от целия терен. Освен това Братята не купиха цялата станция, а само земята, която не се ползва. Бяха създали нови колонии и се нуждаеха от място, където хората им да си направят ферми.
– Да уточним – става въпрос за религиозна секта, която оре нивите в непосредствена близост до военно съоръжение, чиято основна задача е да следи небето за ядрени ракети, насочени към страната ни?
– Точно така. От това би станал страхотен скеч за някое вечерно токшоу – отбеляза Кели.
Джеймисън отново зави наляво и след като изминаха няколкостотин метра по наскоро асфалтиран път, пристигнаха пред входа на Колонията.
Кели бе позвънил предварително, затова до голямата метална порта ги очакваха двама мъже. Въпреки горещината и влагата и двамата бяха облечени в дебели черни дрехи и носеха черни шапки със сиви копринени ленти. Лицата им бяха наполовина скрити от гъсти дълги бради. Единият бе прехвърлил петдесет и имаше старомодно пенсне. Другият беше с десетина години по-млад и ги изгледа любопитно през очилата си с рогови рамки. На трийсет метра зад тях стоеше висока жена на средна възраст. Беше с дълга рокля на пъстри райета и забрадка на бели точици, под която се виждаше прошарена кестенява коса. Тя също наблюдаваше внимателно посетителите.
Декър видя в далечината ниски сгради от бетонни тухли, заобиколени от добре поддържани морави и застлани с чакъл алеи. Имаше и големи постройки от гофрирана ламарина, силози за зърно и тежки земеделски машини, както и други, които според него бяха предназначени за строителство или някакъв вид производство. Личеше си, че всичко е добре премислено и разположено точно където трябва.
– Както ви казах, това е комуна – напомни им Кели, когато джипът спря. – Тук никой не притежава нищо освен дрехите на гърба си и вещите в дома си.
– А за какво са големите сгради? – попита Джеймисън.
– Братята продават яйца, зеленчуци и всичко, което отглеждат. Освен това произвеждат мебели и разни метални части за машиностроенето. Разполагат със собствена флотилия от камиони, които доставят готовата продукция. В интерес на истината, действат доста мащабно. Сами си осигуряват всичко, от което се нуждаят, и са напълно независими от външния свят. Говорят отличен английски, но първият им език е немският.
– Не си им казал защо сме тук, нали? – попита Джеймисън.
Кели помръкна.
– Не, не исках да го правя по телефона. Това ще бъде голям шок за тях.
– Изненадана съм, че изобщо имат телефони.
– По принцип не позволяват нито телевизия, нито интернет. Но по-младите членове на Колонията използват имейл и социални мрежи, за да поддържат връзка с приятелите си, макар че тук тези неща са строго регулирани. Мобилните телефони пък са им необходими за лични и служебни нужди. Но има само една стационарна телефонна линия. Хората тук се притесняват, че външният свят ще нахлуе в домовете им.
– И би могъл да убеди част от по-младите да напуснат Колонията – предположи Джеймисън.
– Понякога всичко навън изглежда измамно привлекателно – призна Кели.
Слязоха от джипа и тръгнаха към двамата мъже, които пристъпиха към тях и протегнаха ръце, за да се здрависат и да се представят.
По-възрастният се оказа Питър Гънтър, водачът на Колонията, а по-младият беше секретарят, Милтън Еймс. Той представи жената, останала малко по-назад, като съпругата си Сюзан. Местната шивачка, както им обясни Гънтър.
– Какво означава това? – попита заинтригувана Джеймисън.
– Тя избира всички дрехи – или по-скоро, платовете – и отговаря за ушиването на дрехите – обясни Еймс.
Джеймисън се извърна и помаха на жената, която обаче продължи да се взира в тях, без да отвърне на жеста.
Гънтър погледна предпазливо към Декър и попита:
– Вие трябва да сте от ФБР, нали? Джо не спомена защо искате да се срещнем.
– Може ли да влезем? – попита Кели. – Ще ви кажем защо сме тук, но ви носим новини, които няма да ви зарадват.
Гънтър и Еймс се спогледаха озадачено, след което се обърнаха и ги поведоха към една от сградите.
Помещението, в което влязоха, беше безупречно чиста трапезария с по две продълговати маси покрай всяка стена и още една в средата. Кухненските уреди бяха професионални. Видяха жена, облечена като Сюзан Еймс, да отваря кашони с хранителни продукти и да ги подрежда в шкафовете над главата си.
– Извини ни, Марта – каза Гънтър. – Трябва да поговорим с тези хора за нещо важно.
Марта погледна с подозрение Декър и Джеймисън и побърза да напусне трапезарията.
Всички седнаха на масата в средата. Гънтър събра длани пред себе си и се обърна към Кели:
– Е, защо сте тук?
– Заради Айрин Креймър.
– Заради Айрин ли? Какво за нея? – учуди се Гънтър.
– Разбрахме, че е имала намерение да пътува – прекъсна ги Декър.
– Точно така – отвърна Еймс. – Учебната година започна съвсем скоро, но не виждахме причина да не я пуснем. Тя съгласува всичко с Дорис, учителката от Колонията. Трябва да отсъства само седмица, най-много десетина дни. Скоро ще се върне.
– Кога ви каза, че ще замине? – попита Джеймисън.
– Защо задавате всички тези въпроси за Айрин? – обади се Гънтър.
Кели погледна Декър, който кимна.
– Открили са я мъртва – отговори полицаят.
– Мъртва!? – възкликна ужасено Гънтър. – Къде? Как?
– Къде ли? Насред дивата пустош. Открита е от ловец. Как? Била е убита.
– Това не ме изненадва.
Всички се обърнаха и видяха Сюзан Еймс, застанала на прага.
– Сюзан? – възкликна Еймс. – Какво, за бога, означава, че не си изненадана?
– Имате предвид Минди, нали? Беше въпрос на време…