– Един от малкото, които баща ви не притежава. Така поне ни казаха – включи се Джеймисън. – Откъде знаете, че е живяла там?
– Отбих се тази сутрин, за да направя оферта. Искаме да купим сградата. Айда Симс ми каза, че Креймър е живяла там.
– Искате да купите онази сграда? – възкликна Стюарт. – За какво ви е притрябвала? Баща ти строи като луд през последните две години.
– Но не успява да строи достатъчно бързо, за да предложи жилища на всички работници на твоите петролни сондажи – отвърна Досън. – Затова иска да купи сградата и да я реновира. Доста работа ще се отвори.
– И когато приключи, ще вдигне здраво наемите – отбеляза Стюарт.
– Такъв е планът – съгласи се Каролайн. – Ремонтът няма да излезе евтино, освен това трудно се намира работна ръка. Всички предпочитат нефтодобива, защото там се плаща повече.
– Това не е мой проблем.
– Строим за твоите работници толкова бързо, колкото можем.
Стюарт се засмя, извади къса пурета от джоба си и я пъхна в устата си незапалена.
– Както обикновено, баща ти пести от материали. Непрекъснато получавам оплаквания от наши служители. Затова започвам сам да им строя жилища.
Каролайн Досън го изгледа ядосано.
– Ако имат някакви оплаквания, би трябвало да се обърнат към нас, не към вас. Създали сме цял отдел, който се занимава с подобни проблеми.
– Не се съмнявам ни най-малко – извъртя театрално очи Стюарт. – Обзалагам се, че жалбите са ви приоритет.
На Досън явно ѝ писна от двамата Макклелън. Тя погледна Декър и Джеймисън и каза:
– Дано да откриете онзи, когото търсите. А сега ме извинете.
Тя им обърна гръб, а Шейн Макклелън извика след нея:
– Надявам се да се видим скоро, Каролайн.
Досън не се обърна, а само махна с ръка.
Декър забеляза, че Стюарт Макклелън я проследи с поглед чак до вратата. Когато тя излезе, той подхвърли:
– Това момиче има сериозни проблеми с овладяването на гнева.
– На мен ми се стори съвсем уравновесена – каза Джеймисън.
– Татко, трябва да признаеш, че Каролайн работи здраво – обади се Шейн.
– Така си е. Иска ми се да вземаш пример от нея.
– Животът не се изчерпва само с работата – отвърна синът му и погледна към вратата, през която бе излязла Каролайн.
Стюарт забеляза това и заби пръст в широките гърди на Шейн.
– Ти работиш за нашето семейство. Дължиш лоялност единствено на мен и на никой друг. И ако бизнесът ти бъде приоритет за по-дълго време, ще разполагаш с достатъчно средства да правиш каквото си искаш, след като приключиш със служебните си задължения. – Стюарт погледна Декър и попита: – Прав ли съм?
– Хората са различни. Не може да ги слагаме под един знаменател.
– Да… Като ви слушам, започвам да се чудя как сме успели да се освободим от англичаните или да спечелим Втората световна. Желая ви късмет в разследването, защото имам чувството, че с отношението, което демонстрирате, ще имате нужда от целия късмет на света, за да успеете.
С тези думи Стюарт Макклелън се обърна и си тръгна.
Шейн изгледа неловко Декър и Джеймисън.
– Баща ми… той обича да чете лекции.
– Личи си – отвърна Джеймисън.
– Беше ми приятно да се запознаем – каза Шейн и бързо се отдалечи.
– Не бих изтърпяла баща му и пет секунди – промърмори тя.
Когато Декър не отговори, Джеймисън го погледна. Той се взираше напрегнато в тавана.
– Какво ли правеха Макклелън тук?
– Защо те интересува?
– Защото никога не знаеш как ще се развият нещата, Алекс.
15.
– Това е една от най-необичайните сгради, които съм виждала, особено на такова място – каза Джеймисън, когато с Декър и Кели приближиха пресечената пирамида – най-голямата забележителност на комплекса "Дъглас С. Джордж".
Тя беше заобиколена от съвсем обикновени постройки.
– Спомням си – каза Кели – как я гледахме като деца и си представяхме, че вътре се случват какви ли не фантастични неща. Въобразявахме си, че това е замък, а в него е затворена принцесата и ние трябва да я спасим. За целта трябваше да нападнем замъка с велосипедите си и да го превземем.
Джеймисън го погледна развеселена.
– И успяхте ли да я спасите?
– Само във въображението си – усмихна се сконфузено той. – Всъщност не можехме да припарим до това място. Случваше се да се пробваме. Веднъж срещнахме един войник, който носеше огромен автомат. Май всички се подмокрихме, когато той изскочи изневиделица… така и не видяхме откъде. Но се оказа симпатичен, не ни нахока. Бяхме просто банда глупави хлапета. Войникът ни даде по една дъвка, предупреди ни да стоим по-далече от комплекса и ни отпрати да си ходим.