И убиецът – който и да бе той – го беше взел.
17.
– Божичко! Какво си направил?
Джеймисън седеше зад волана на джипа и се взираше в Декър, сякаш току-що ѝ беше признал, че е убил Айрин Креймър.
– Не ме ли чу първия път? – отвърна той леко смутен. – Убиецът явно се е опитвал да вземе нещо, което Креймър е погълнала.
– Виж какво, въпреки това, което си открил, мисля, че теорията ти е доста невероятна.
– Мулетата го правят непрекъснато. Или пъхат найлонови пакетчета с дрога в ануса си, или ги поглъщат.
– Да, и много често те се разкъсват, а човекът умира от наркотика, който се изсипва в тялото му – отвърна Джеймисън. – Значи мислиш, че Креймър е пренасяла дрога?
– Изглежда, това е най-лесният отговор, но не съм убеден – призна Декър. – Има и още нещо.
– Какво?
– Защо Уолт Садърн не ни обърна внимание на този факт? Той буквално беше скрит в неговия доклад. Няма и снимки на разрезите в тези органи. А когато го попитах дали е забелязал нещо необичайно, той каза "не".
– Подозираш, че не го е сметнал за важно?
– Всеки патолог, който поне малко разбира от работата си, знае, че човешкото тяло може да служи за контрабанда.
– Признавам, че е странно. Защо би постъпил така според теб?
– Чудя се дали не го е премълчал нарочно. Дали умишлено не е направил снимки, като е очаквал да приемем заключението му на доверие и да не се взираме много-много в доклада от аутопсията.
– Въпросът е защо. Чакай! Да не мислиш, че Садърн я е убил? Това би обяснило професионалния начин, по който е разрязано тялото. Което означава, че той е извършил две аутопсии на Креймър.
– Но така излиза, че го е направил по единствения възможен начин, който да ни накара да го заподозрем. Защо ще действа така, освен ако не иска да го хванем?
– Прав си, не ми се струва особено вероятно – призна Джеймисън.
– Да се върнем на това, което Креймър е носила в себе си.
– Може да е била шпионка и да е погълнала микрофиш с държавни тайни.
Когато Декър не отговори, Джеймисън добави:
– Шегувам се, това са методи от Студената война.
– Не е невъзможно. Съвсем наблизо има секретно правителствено съоръжение.
– След като не знаем нищо за миналото ѝ, не бива да изключваме вероятността наистина да е била шпионка – отвърна замислено Джеймисън.
– Може да е дошла в града именно за да шпионира военния комплекс "Дъглас С. Джордж". Но от пристигането ѝ е минала цяла година – добави Декър озадачено.
– Чудиш се защо ѝ е отнело толкова време? – попита Джеймисън.
Декър кимна.
– Какво следва?
– Богарт още не ми се е обадил. Ако Бюрото не ни предостави информация за миналото на Креймър, ще се наложи да подходим различно. Тя е била тук цяла година. Все някой трябва да е видял или чул нещо подозрително за нея.
– Това означава да разговаряме с хората, които са я познавали. Но нали вече го направихме?
– Част от тях не бяха достатъчно откровени. Полковник Съмтър също се опитваше да крие информация.
– Но как ще го накараме да проговори? Той е подчинен на Министерството на отбраната. Длъжен е да изпълнява заповедите, които е получил.
– Не съм сигурен. Засега ще потърсим нов подход. Запознахме се с единия от местните магнати, Стюарт Макклелън. Може би трябва да се срещнем и с другия.
– Бащата на Каролайн? Да, той би могъл да знае нещо полезно.
– Наел е Хал Паркър да убие онзи вълк, който е нападал стадата му. Напълно възможно е тялото на Креймър да е открито на територията на неговото ранчо.
– Дали я е познавал?
– Това е първият въпрос, който смятам да му задам.
Кели се присъедини към Декър и Джеймисън и тримата потеглиха към имението на Хю Досън.
– На какво се дължи този интерес към Досън? – попита полицаят от задната седалка. – Така и не ми обясни, Декър.
– Засега все още разузнаваме обстановката.
– Нищо не ми казваш с това.
– Не се опитваме да те заблуждаваме, Джо – увери го Джеймисън. – Просто търсим всякаква информация, която да ни помогне в разследването. Разговаряхме с военните, с Братята, с хора, които са познавали Креймър. Срещнахме се с Каролайн, натъкнахме се и на баща и син Макклелън, затова решихме, че сега е ред на Хю Досън.
– Запознали сте се с Макклелън?
– Да, в ресторанта на хотела – отвърна Джеймисън.
– Наистина ли? – учуди се Кели.
Декър се обърна назад и попита:
– Защо? Толкова ли е необичайно?