Дядо кимна с разбиране. Сутрин той четеше „Дейли нюз“ и знаеше за тези неща.
— И какво да правя? — запита той.
— Намерете си ново тяло — отговори Сондърс.
Дядо се замисли.
— По дяволите, на моята възраст човек трябва да очаква смъртта, но аз още не съм готов — каза той. — Разбирате ли, още не съм видял всичко. Естествено, иска ми се да сменя тялото си. Но откъде да взема пари…
— Това е наистина проблем — кимна Сондърс. — Държавното здравеопазване, както знаете, не осигурява замяна на цялото тяло.
— Знам — тъжно рече дядо.
— Да, значи тези разходи не са ви по джоба?
— Наистина.
Следващите два дни дядо седеше на бордюра пред нас и усилено мислеше. На улицата не му беше приятно. Децата, прибирайки се от училище, му викаха: „Ae, дъртак, мри бързо! Защо още мърсиш въздуха? Стар боклук, ти използваш напусто въздуха, храната и водата. Мръсен стар урод, умри почтено, както подобава на старците. Умри, умри, алчен кучи син! Пукни!“
Чувайки това, хванах една тояга и хукнах навън. Но дядо ме спря.
— Те само повтарят това, което са казали родителите им. Децата са като папагали, какво да ги правиш? Но може би са прави. Наистина, може би трябва да умра.
— Добре, само не се връзвай — казах.
— Умри, умри — повтаряше дядо. — По дяволите, аз тридесет години напразно съм се мотал нагоре-надолу. Ако имах поне малко мъжество, може би досега да съм умрял — и на мен, и на другите щеше да е по-леко.
— Дрънкаш дивотии — възразих му. — Как мислиш, а за какво са тогава всичките изобретения за удължаване на живота, ако, както казваш, старците трябва да умират?
— Вероятно тези, които са ги измислили, са сбъркали.
— Направо ти повярвах. Помня, в училище ни учеха, че човек трябва да живее стотици години. Нима не си чувал за доктор Фауст?
— Това е оня знаменит австрийски доктор, нали? — попита дядо.
— Немски — поправих го. — Приятел на Фройд и Айнщайн, само че по-умен от тях. Той е прославял човешкото дълголетие. Мисля, че няма да спориш с толкова умен човек, а?
Май не изложих съвсем гладко мислите си, но трябваше да кажа нещо, не исках старецът да умре. Не зная защо — с всяка изминала година става все по-трудно да се живее и затова няма смисъл около теб да се мотае старец. Но ми се искаше той да е жив. Никога нямахме грижи с него, децата го обичаха, и даже Мей, жена ми, намираше, че е приятно да се приказва с дядо.
Разбира се, моите приказки за Фауст не му направиха никакво впечатление. Той подпря брадата си с юмрук и се замисли.
Мисли така десетина минути… После вдигна глава, присви очи и сякаш се учуди, че съм още там.
— Сине, а на колко години е Артър Рокфелер? — заинтересува се той.
— Около сто и тридесет — отговорих. — Той вече смени трето тяло.
— А Юстас Морган Хънт на колко е?
— Горе-долу толкова.
— А Блейз Айзенхауер?
— Мисля, най-малко на сто седемдесет и пет. Той е сменил четири тела.
— Е, а Морис Мелон?
— Двеста и десет — двеста и двадесет години. Какво искаш от тях?
Погледна ме със съжаление.
— Ами това, че бедните хора са същински деца. Трябват им почти сто години, за да пораснат, но вече ги настига смъртта, и те не могат да направят нищо. Богатите имат възможност да живеят вечно.
Дядо помълча, след това се изплю на тротоара, стана и тръгна към къщи — започваше неговото любимо дневно шоу.
Нямам представа как и откъде той намери пари. Може би е имал нещо скрито или пък е ограбил някоя сладкарница в Ню Джърси. Има ли разлика? Главното беше, че след три дни ми каза:
— Джони, да вървим в магазина за тяло.
— В магазина за тяло? Не ме будалкай — опитах се да откажа.
— Казвам ти, да тръгваме за магазина. — Той показа стиснати в ръката си триста и осемдесет долара. При това не обели дума как ги е намерил, на мен, своя собствен внук, на когото също някога ще е необходимо ново тяло.
И ето, тръгнахме за магазина да му купим ново тяло.
Надявам се, Сенаторе, знаете как стоят работите на бедните. Всичко за тях е много скъпо, при това с отвратително качество. Ако и Вие като нас сте с празни джобове, за нищо на света няма да отидете в магазина за тела на Сакс или, да речем, в „Центъра за оживяване“ на Лорд и Тейлър. Те ще Ви осмеят, може даже да Ви арестуват — да не им се пречкате. Но Вие няма и да си помислите да отидете там, а ще се отправите към най-близкия до дома Ви магазин.
Ние отидохме направо в магазина за живи модели „Конте“, на ъгъла на 103-та улица и Бродуей. Изобщо не се старая да привличам гнева Ви върху тази фирма — просто Ви съобщавам къде отидохме.