— Представа нямам защо се въртиш около мен. Не струвам особено като приятел. Никога не мисля за друго, освен за работата си. Явно съм страшна егоистка, защото иначе щях да се досетя, че имате проблеми с Даян. Защо ме търпиш?
— Понякога и аз се питам. — Наклони глава, сякаш обмисляше. — Свикнал съм с теб, предполагам. Прекалено голямо усилие е да изградиш ново приятелство, затова вероятно ще трябва да се задоволя с теб.
— Слава богу. — Сви колене и ги обгърна с ръце. — Нараних го, Джо.
— Логан е жилав. Ще го преживее. Когато те довлече тук, е съзнавал, че не си му вързана в кърпа.
— Не ме е довлякъл. Просто желаеше да ми помогне.
Джо сви рамене.
— Вероятно. — Изправи се и й помогна да стане. — Хайде. Ще се върнем заедно в къщата. Достатъчно дълго стоя тук.
— Откъде знаеш?
— Видях те, когато изтича навън. Чаках те на терасата.
— През цялото време?
Той се усмихна.
— Нямах никаква по-спешна работа. Допуснах, че ще ти е необходимо известно време да останеш сама, но сега вече трябва да си лягаш.
Беше стоял в тъмнината смълчан, съчувстващ и изчакващ търпеливо, преди да дойде да й помогне. Изведнъж самата тя се почувства по-силна, изпълнена с оптимизъм.
— Няма да се върна в къщата, но можеш да ме изпратиш до ателието. Искам да свърша нещо, а после ще си опаковам багажа.
— Нужна ли ти е помощ?
Тя поклати глава.
— Ще се справя. — Запъти се към къщурката на стотина метра от тях. — Налага се да довърша нещо, което постоянно отлагах.
— Да не си се разколебала?
— Не съм и ти го знаеш. — Отвори вратата на ателието и запали лампата. — Налегнали са ме тъжни мисли, самосъжалителни. — Отиде до масата с компютъра. — Върви си. Трябва да приключа с това състаряване. Майката на Либи чака отдавна. Почти е загубила надежда.
— Хубаво място. — Погледът на Джо обхождаше помещението; огледа бежовия диван, отрупан с възглавнички в оранжево и златисто; поставените в рамки снимки по етажерката. — Превърнала си го в свое. Къде е скулптурата, върху която работиш?
Тя кимна към статива до големия прозорец.
— Бюстът ти е още в работен стадий. Но този на мама е готов и е на шкафа до вратата.
— Моят бюст ли? — Взря се в него. — Господи, наистина съм аз.
— Не се ласкай. Не разполагах с модели, а познавам лицето ти почти толкова добре, колкото и своето.
— Божичко! — Наистина е така. — Докосна извивката на носа си. — Не съм си давал сметка, че някой е забелязал тази малка издатина. Счупих си носа при игра на футбол.
— Трябвало е да вземеш мерки навремето.
Той се ухили.
— Но тогава щях да съм идеален. — Направи пауза. — Защо не си правила бюст на Бони?
— Опитах. Не се получава. Открих, че просто стоя и зяпам в глината. — Сложи очилата си и извика изображението на Либи на монитора. — Не е изключено да успея по-късно.
— Но ще можеш ли да възстановиш лицето по черепа на момиченцето?
Внимава да не спомене, че е възможно да е черепът на Бони, отбеляза тя.
— Трябва да мога. Винаги свършвам онова, което трябва да направя. Хайде, върви си. Джо. Чака ме работа.
Той тръгна към вратата.
— Опитай се да поспиш малко.
— След като си свърша работата.
Извади снимките на майката и бабата на Либи. „Изучавай ги. Не мисли за Бони. Не мисли за Логан. Либи заслужава цялото ти внимание.“ Трябваше да представи как осемгодишното момиченце би изглеждало на петнадесет. Нямаше да е лесно. Налагаше се да прогони всякакви други мисли.
И да не се сеща за Бони.
„— Жалко, че нямаше време да завършиш Джо — отбеляза Бони.
Ив се извърна към дивана и видя Бони, зазяпана в бюста на Джо. Изглеждаше както винаги, когато се явяваше на Ив: със сини джинси, тениска, червена коса и изобилие от къдрици. Но застанала до постамента, бе някак по-дребна от обикновено.
— Сега имам по-важна работа.
Бони сбръчка носле и погледна Ив през рамо.
— Да. Мислиш, че си ме намерила. Все ти повтарям, че това не съм аз. Става дума за камара кокали.