— Според мен не е разумно да я взимаме с нас.
— Дом иска тя да е с мен.
Спиро отмести поглед от нея към Джейн.
— А ти искаш ли той да те види с нея? Очевидно сте станали много близки.
— След като Ив ме иска, ще дойда. — Джейн пристъпи напред. — И не съм отвлечена. Толкова ли си глупав?
— Очевидно — отвърна Спиро и се обърна към Ив: — Не ти го препоръчвам, Ив.
— Аз ще имам грижата за тях двете — обади се Джо. — Ти се залови с проследяването на Кевин Балдридж.
Спиро поклати глава.
— Допускате грешка. — Отвори вратата. — Ще мина да ви взема в четири следобед.
Дали наистина е грешка, запита се Ив. Не желаеше Дом да я види заедно с Джейн, но как иначе да постъпи? Отговорността за Джейн лежеше на нейните плещи. Не биваше да я оставя сама в продължение на часове или дори дни. Никога няма да си прости, ако се случи нещо с момичето. Вече бе минала по този път.
Обърна се към Джо.
— Трябва да я взема.
— Знам. — Джо й се усмихна ободрително.
— Ще дойда, естествено — обади се Джейн. — Няма да допуснем той да ни диктува как да постъпим. Хайде, елате да си изядете закуската. — Тръгна по коридора. — А после все пак очаквам да ми кажете къде точно отиваме.
Глава 15
Същата вечер в осем и половина самолетчето кацна на малкото летище северно от Дилард, Аризона. След наскоро падналия сняг в планинското градче времето беше леденостудено. Летището разполагаше само с две осеяни с бабуни писти. Отпред стоеше едно-единствено такси.
Чарли се обади на Спиро по телефона, докато пътуваха с таксито към града. Спиро не изглеждаше особено доволен, когато затвори.
— Сградата на съда изгоряла преди шест години — уведоми ги той. — И няма никакви документи, че момчетата Балдридж са посещавали местното училище.
— А ако са учили в съседно градче?
— Проверяваме в Джеймисън. На петдесет километра оттук е. — Погледна през прозореца. — Но училищата са затворени до утре сутринта. Ще се наложи довечера да спим в хотел, но Чарли съобщи… че такъв няма. Населението на Дилард е малко над четири хиляди души.
— Шест хиляди и петстотин — обади се шофьорът на таксито.
Спиро бръкна в джоба си и извади бележник.
— Чарли спомена за пансион, сервирали и закуска. Някоя си госпожа Толвей на Пайн стрийт.
— Хубав избор — увери ги таксиметровият шофьор. — Госпожа Толвей предлага обилни закуски.
— Звучи чудесно… — Ив погледна към картата за самоличност на таблото, — господин Брендъл. — Прегърна през раменете облегналата се на нея Джейн. — Всяко място с легло ще ни свърши работа.
— Наричайте ме Боб. И леглата си ги бива. Госпожа Толвей държи пансиона от двадесет години и сменя матраците на всеки пет.
— Звучи невероятно — промърмори Спиро.
— При това не са използвани толкова често.
— Двадесет години — повтори Джо и погледна Спиро. — Какво съвпадение.
— Чарли си го бива. Дано узнаем нещо от тази госпожа Толвей.
— Разполага ли с достатъчно стаи за всички ни? — обърна се Джо към шофьора.
— Шест стаи. Идеално чисти. — Кимна. — Ей сега ще пристигнем. След две преки е.
Пансионът представляваше голяма сива сграда с дървена люлка на широката предна веранда. До прозореца имаше запалена светлина.
— Идете и почукайте. — Боб слезе от колата. — В това време ще донеса багажа.
— Почакай — обади се Спиро. — Имате ли бар в градчето?
— Цели четири. — Боб измъкна саковете от багажника. — Първо искате да пийнете по едно ли?
— Кой предпочитат местните жители?
— Заведението на Кал Сим на Трета улица.
— Откарай ме там. — Сетне каза на Ив: — Искам да проверя дали няма да открия нещо преди утре сутринта. Регистрирайте ме и кажете на госпожа Толвей, че ще се появя след няколко часа.
Ив кимна.
Спиро се обърна към Джо.
— Ще поговориш ли с госпожа Толвей?
— Разчитай на това.
Таксито поемаше, когато госпожа Толвей отвори входната врата. Облечена в резедава роба, тя бе към шестдесетгодишна, с къси къдрави кафяви коси и широка усмивка.
— Видях, че Боб ви остави. Аз съм Нанси Толвей. Стая ли търсите?
— Три. — Джо взе саковете и влезе в антрето. — С две легла за госпожица Дънкан и момиченцето и единични за мен и един приятел, който ще дойде по-късно. И него ще регистрираме.