— Добре. Но нямам стая с две легла. Персон и половина става ли?
Ив кимна.
— Защо не заведете дамата и детето горе, а аз ще остана тук да попълня регистъра — предложи Джо.
Ив взе двата сака — своя и на Джейн — и Нанси Толвей ги поведе.
Показа им чиста, светла стая с виещи се бледозелени бръшлянови клонки по кремавите тапети.
— Няма самостоятелна баня. Общата е в дъното на коридора.
— Хайде, Джейн — подкани Ив. — Първа ще вземеш душ. Ще ти донеса пижамата веднага щом разопаковам.
— Добре. — Джейн се прозина. — Не знам защо толкова ми се спи.
— От надморската височина е — обясни госпожа Толвей. — Вероятно не сте от тези места.
— Идваме от Финикс.
Жената кимна.
— Веднъж ходих там. Прекалено горещо ми се стори. Никога не бих свикнала да живея на подобен климат, след като съм израснала тук.
Израснала е тук…
Джо обеща на Спиро да говори с Нанси Толвей, но защо да не го стори Ив?
— Опитваме се да открием дирите на семейство, което вероятно е живяло тук преди много време. Семейство Балдридж.
— Балдридж? — Нанси Толвей помълча за миг и поклати глава. — Не си спомням хора с това име да са живели тук. Тръгна към стълбището. — Ще ви донеса още кърпи.
Е, струваше си да опита, помисли си Ив. Може утре да открият нещо.
Нанси Толвей слизаше по стълбите със свъсени вежди.
— Нещо не е наред ли? — попита Джо.
Тя седна до старомодното писалище в антрето.
— Не, не, нищо. — Отвори книгата за гости. — Подпишете тук, моля. Име, адрес, номер на шофьорската книжка. — Гледаше го как попълва регистъра и продължаваше да стои със свъсени вежди. — Ще ползвате банята с приятелите си. Няма достатъчно… — Затвори очи. — Свещите!
— Очаквах да имате електричество — подхвърли Джо недоволно.
Клепачите й рязко се вдигнаха.
— Не. Не това имах предвид. Госпожица Дънкан ме попита за семейство Балдридж и й казах, че не си спомням хора с това име.
Джо се напрегна.
— А сега се сещате, така ли?
— Не ми се говори особено за това, но — да. Сетих се. — Усмихна се горчиво. — Как да го забравя? А и като си мълча, не значи, че ще прогоня спомена.
— Семейство Балдридж е живяло в градчето, така ли?
Тя кимна.
— На север от Дилард.
— Близо до Джеймисън ли?
— Не. Палатката беше по-нагоре в планината.
— Палатка?
— Старият Балдридж беше евангелист. Пламенен и енергичен оратор. Беше опънал голяма палатка на платото по средата на планината и там изнасяше проповедите си. — Направи гримаса. — Като тийнейджърка бях малко безцеремонна във връзките си и не подбирах много-много с кого спя. Баща ми реши, че душата ми трябва да бъде спасена. Когато чу какви представления изнася преподобният Балдридж при палатката, ме откара една вечер там с колата. Повярвайте ми, голямо зрелище беше. Преподобният ми изкара ангелите.
— Защо?
— Приличаше на самата смърт. Бяло лице, мръсни сиви коси, а очите…
— На колко години беше?
— Вероятно шестдесет. Страшно стар ми изглеждаше. Аз бях едва на петнадесет.
Тогава, помисли си Джо, евангелистът не може да е Дом.
— Развика се насреща ми — продължи Нанси Толвей. — Стоеше пред мен, размахваше червената свещ и повтаряше, че съм курва.
— Червена свещ ли?
— Цялата палатка беше пълна със свещи. Нямаше електричество. Само огромни железни свещници със свещи. При влизането даваха на всекиго по една свещ. Децата получаваха бели; останалите — или розови, или червени. — Поклати глава. — Никога не простих на татко, задето ме заведе там и остави Балдридж да ме изправи пред олтара, за да обяви пред всички, че съм грешница.
— Наистина не е възможно да забравите.
— Помня, че плачех и се опитвах да се отскубна от него. Избягах от палатката и хукнах надолу по хълма към колата ни. Татко ме последва и се опита да ме върне, но не го послушах. Най-накрая ме отведе вкъщи. Омъжих се и се изнесох шест седмици по-късно.
— Кой друг беше в палатката през онази вечер?
— Имаше страшно много хора. Защо го търсите? Роднина ли ви е?
— Не. Всъщност търсим негови близки.