— Крайно време беше. — Хвърли картите и стана. — Защо, по дяволите, не ме предупредихте за намерението си да напуснете града?
— Радвам се, че се върнахте — обяви Сара. — Тук е от часове и вече почти побърка Монти и мен. Не само, че отказа да си тръгне, но и пожела да го забавлявам.
Логан я изгледа намусено.
— Ти ментеше в играта.
— Просто съм по-добър играч на покер от теб. Какво друго да правят спасителните отряди между отделните акции? — Стана и погледна Ив: — Ти се оправяй с него. На Монти и на мен ни писна от мрачното му настроение.
— Настроението ми не е мрачно.
Сара не възрази, а просто се обърна към Джейн:
— Хайде, Джейн. Изглеждаш толкова уморена, колкото се чувствам аз. Тежко ли беше пътуването?
— Там беше доста мрачно. — Джейн приклекна до Монти. — Хайде, момчето ми. Да вървим да си лягаме.
Сара и Джейн излязоха от стаята, а кучето се протегна и ги последва.
Логан проследи Сара с поглед.
— Все още ми се сърди.
— Въпреки това е играла карти с теб — подхвърли Джо.
— Защото искаше да ми натрие носа. — Обърна се към Ив и нападна: — Не ти ли хрумна колко ще се разтревожа, когато Букър ми съобщи, че си напуснала къщата?
— Бързах. Спиро бе попаднал на следа. Наистина не се замислих. — Беше редно да се обади на Логан, мина й през ума. — Извинявай, Джон.
— Престани да я тормозиш. — Джо застана зад нея и сложи ръце на раменете й. — Има си достатъчно проблеми, за да се грижи и да те успокоява.
— Млъкни, Джо. Опитва се да ми помогне. Не биваше да го тревожа.
— Нямам нищо против да се тревожа, ако съм в течение на проблема. Ненавиждам, когато ме изолират… — Логан млъкна и се загледа в Ив, а после в застаналия зад нея Джо. — Всичко приключи, така ли? Той все пак успя.
— Какво?
— Той победи. Най-накрая получи онова, което желаеше. Господи, съвсем ясно е. — Усмихна се тъжно. — Трябваше да се сетя, че каузата ми е загубена. Мога да се боря срещу Куин, но не мога да се боря с теб, Ив. От момента, когато той се появи на острова, ти искаше да го последваш.
— Заради Бони.
— Сигурно. — Логан продължи да ги наблюдава известно време. — Грижи се добре за нея, Куин.
— Не е нужно да ми го казваш.
— Напротив. Това всъщност е предупреждение. Ако мога да съм полезен с нещо, обади ми се, Ив.
— Тя няма нужда от твоята помощ — сряза го Джо.
— Човек никога не знае.
Ив не издържаше повече. Не биваше да му позволява да си тръгне просто ей така.
— Джо, искам да поговоря с Логан насаме.
Той не помръдна.
— Джо.
— Добре — промърмори и излезе от стаята.
— Защо имам чувството, че се навърта в коридора? — попита Логан.
— Защото вероятно прави точно това. — Насили се да се усмихне. — Би трябвало да го приемеш като комплимент.
— Нима?
— Осъзнава колко много значиш за мен. И колко много ще значиш винаги.
— Но очевидно не достатъчно.
— А колко е достатъчно? Боли ме, когато си наранен. Щастлива съм, когато си щастлив. Ако някога имаш нужда от мен, винаги ще съм насреща. Това не е ли достатъчно?
— Доста е. Не е толкова, колкото би ми се искало, но ще го приема. — Замълча. — Просто за да задоволиш любопитството ми: как го постигна Куин?
— Представа нямам — отвърна тя откровено. — Аз не исках да стане така. Все едно попаднах във водовъртеж. Случи се от само себе си.
— Нищо не се случва от само себе си при Куин. Той е като ударна сила. Винаги съм знаел, че те причаква, за да те грабне.
— Аз не го подозирах.
— Може би. Надявах се да те спечеля за себе си, преди той да предприеме нещо. Но не успях. — Изгледа я продължително, а после я целуна леко. — Но беше хубава година, нали?
Очите й се напълниха със сълзи.
— Най-хубавата.
— Не най-хубавата, щом стигнахме дотук, но доста добра. — Хвана я за ръка и я изведе в коридора, където Джо чакаше при стълбището. — Куин, каква изненада.
— Не е никаква изненада — просъска Джо и се приближи до Ив.
— Не се дръж така, сякаш се готвя да я отвлека. Не е в стила ми. — Стисна устни и процеди: — Макар да ми се ще да ти извия врата.
Джо поклати глава.
— Но няма да го направиш. Това е разликата между нас. Свиреп си, но никога няма да стигнеш до самозабрава по отношение на Ив. Чудя се дали въобще би стигнал дотам за когото и да било.