— За да предпазиш Джейн. Харесвам Джейн.
— И аз. Но и заради теб, бебчето ми.
— Знам. Но сега вече клониш повече към живите. Именно така е редно да бъде.
Ив помълча за миг.
— Той се опита да ми внуши, че си се преродила в Джейн. Не е ли глупаво?
— Според мен, да. Как може да съм се преродила, когато съм тук и разговарям с теб? — Усмихна се. — А и ти знаеш, че тя въобще не прилича на мен.
— Да, знам.
— Ти не би искала Джейн да прилича на мен, мамо. Всеки от нас носи своята душа. Именно това ни прави така специални и чудесни.
— Дом не е чудесен.
— Не. Той е изкривен и грозен. — Бони се намръщи. — Страх ме е за теб. Той се приближава все повече и повече…
— Нека се появи. Чакам го.
— Шшт… Не се разстройвай. Няма да мислим повече за Дом тази вечер. Ще ми разкажеш ли за Монти? Страшно обичам кучета.
— Знам. Канех се да ти подаря едно пале за Коледа в годината, когато…
— И оттогава все съжаляваш, че не ми подари кученце по-рано. Престани. Бях щастлива. Но ти би трябвало да си извлечеш поука от това. Изживявай всеки момент. Не отлагай нещата за утре.
— Престани да ме поучаваш, по дяволите.
Бони се изхили.
— Извинявай. Разкажи ми за Монти.
— Не знам много за него. Собственост е на Сара и е специално обучено спасително куче. Джейн го обожава и ходи с него постоянно…“
Марк Грънард чакаше във фоайето на хотела, където бе отседнал Чарли Катър.
— О, върна ли се от планините? — подхвърли той на току-що влезлия Джо.
— Какво правиш тук?
— Катър обеща да изпие едно питие с мен. Ще слезе всеки момент. Извадихте ли късмет в Дилард?
— Там нямаше досиета в училището, затова проверяваме в близко градче. Бащата е бил пътуващ проповедник евангелист.
— Жалко. Надявах се да откриете училищни снимки и да ги сравним със снимката на госпожа Хардинг.
— И аз. — Джо седна. — Спиро не е доволен, че се навърташ около Катър.
— Какво да правя? Не успях да изкопча нищо от него, затова се насочих към Катър. Той е далеч по-сговорчив.
— По-жилав е, отколкото си мислиш.
— Но няма опита на Спиро и се надявам да се изпусне за нещо. — Изгледа го изпитателно. — Казал ли ти е за снимката? Затова ли си тук?
Наистина — защо дойде тук? Отби се в участъка, но копията още не бяха готови. Отново удари на камък. Полицията във Финикс беснееше по адрес на Спиро, защото не им съобщи откъде е получил информация за гроба на Деби Джордан. Сега му го връщаха. Танто за кукуригу.
Дори Джо да убеди Чарли да му опише снимката, това едва ли щеше да помогне. Нека бъде честен: дойде тук, защото изпитваше необходимост да се отдалечи от Ив. Импулсът му го тласна да действа бързо, да бъде настойчив, а не да изчаква търпеливо. Но това можеше да се окаже погрешен ход. Беше близка с Логан и Джо трябваше да е доволен, че тя не се разстрои повече. Но не изпитваше никаква радост от това; адски се измори да изчаква търпеливо. Беше се приближил прекалено много до нея, за да отстъпи.
— Никой нищо не ми е казал — отговори той на Марк. — Виждал ли си Чарли, откакто той взе снимката?
— Вчера вечерта в участъка. — Замълча. — Нещо го яде. Опитва се да го скрие, но не му се удава особено.
— Вероятно Спиро го е сдъвкал, задето е говорил с теб.
— Възможно е. — Сви рамене. — Но забелязах това му изражение, когато се върна от семейство Хардинг със снимката. Радвам се, че си тук. Ще притиснем младежа и ще се опитаме да разберем какво го терзае. — Изправи се. — Ето го. Идва.
Катър им се усмихваше през цялото време, докато се приближаваше от асансьора.
— Не очаквах да те видя, Джо. Спиро каза, че току-що сте се върнали от Дилард. Какво става? Някаква конспирация ли?
Няма да обработва Катър. Ако Чарли се изтърве, ще приеме информацията. Но няма да го притиска. След това решение Джо се изправи.
— Да. И ти си мишената.
Усмивката на Катър се стопи.
— Не съм упълномощен да говоря за снимката, докато Спиро не разреши. Нямам намерение да го ядосвам повече.
Грънард явно се оказа прав: нещо измъчваше Чарли. Или просто му се е струпало много на главата.
— След като не можеш — не можеш. Значи, щом не сме в състояние да те подкупим, ти ще платиш питиетата. — Тръгна към бара. — Как е съпругата ти?
Ив спеше, когато Дом й се обади много рано сутринта. Гласът му бе особено неприятен и разкъса обичайното й блаженство, след като бе сънувала Бони.
— Беше доста заета. Как ти харесаха местата от моето детство?
— Откъде знаеш, че съм била там?
— Слушам. Наблюдавам. Не усещаш ли как те наблюдавам, Ив?
— Не ти обръщам внимание… Кевин.
Той се изхили.
— Предпочитам да ме наричаш Дом. Кевин вече не съществува. Оттогава минах през толкова много превъплъщения. А и забелязах как се опитваш да ме изолираш. В първия момент се ядосах, но го преодолях. Само възбуди апетита ми.
— Кевин вероятно е бил гадно хлапе. Какво стана с родителите ти?
— Какво мислиш, че е станало?
— Убил си ги.
— Беше неизбежно. От най-ранното ми детство баща ми беше за мен самият Сатана. Караше ме да стоя с по една черна свещ във всяка ръка, а после ме биеше, докато не се строполя на колене. Когато спираше да ме бие, натриваше раните със сол. Сигурно е бил прав да вижда в мое лице злото. Смяташ ли, че се раждаме със семената на злото в себе си?
— С теб определено е така.
— Но ти ме мислиш и за ненормален. Баща ми беше ненормалният, а го наричаха светец. Границата между двете е почти неуловима, не намираш ли?
— Езекил и Джейкъб смятаха ли те за ненормален?
— Не. Бяха изплашени и подведени от него, както и всички останали. Но аз се опитах да им помогна да прогледнат. Взех ги със себе си, когато избягах. По онова време се чувствах самотен и имах нужда от хора около мен.
— И ги доведе тук, във Финикс, а?
— Бяхме тръгнали за Калифорния. Уговорих и децата на семейство Хардинг да дойдат с нас. Но Езекил и Джейкъб се изплашиха. Една нощ си прибраха багажа и се върнаха при баща ни. Побеснях.
— И затова уби децата на семейство Хардинг?
— Беше невероятно усещане. Най-върховното изживяване в живота ми. Най-накрая разбрах какво представлявам и какво съм предопределен да правя. Върнах се в палатката на хълма и изклах всички.
— И майка си ли?
— Тя стоеше и наблюдаваше как той ме наказва. По-малко ли е болезнена жестокостта, когато е пасивна?
— А братята ти?
— Те направиха своя избор, когато ме зарязаха. Налагаше се да започна отначало.
— Къде са труповете?
— Няма да ги намерите. Разпръснах парчетата из половината Аризона и Ню Мексико; наслаждавах се на всеки миг.
— И поръси цялото онова място със сол.
— Мелодраматичен символизъм, но по онова време бях още момче.
— Но продължаваш да поставяш свещи в ръцете на жертвите си, нали? Вече не си момче.
— Трудно е да се заличи наученото през детството. Може би част от удовлетворението ми идва от това, че използвам скъпоценните свещи на баща ми по различно предназначение.
— Баща ти е мъртъв.
— Беше убеден, че отива направо в Рая; вероятно ме гледа оттам сега. Допускаш ли, че душата му е била накълцана заедно с тялото? Често съм се питал дали е така. — Замълча за миг. — Дали душата на Бони е била унищожена, как мислиш?
Тя силно прехапа долната си устна.
— Не.
— Е, съвсем скоро ще узнаеш. Не съм решил каква свещ ще използвам за теб. А е важно. Бяла за Джейн, естествено, но твоят цвят трябва да отразява…
Ив затвори. Той бе в настроение да се изповядва и може би тя трябваше да продължи разговора, но не издържаше повече. Теглеше я към тъмнината, която го обгръщаше. Беше особено неприятно, защото се случи точно след чудесния сън с Бони. В този момент злото изглеждаше всепобеждаващо и тя се оказа безпомощна да му се съпротивлява. То напираше ли, напираше…
Но ти би трябвало да си извлечеш поука от това. Изживявай всеки миг. Не отлагай нещата за утре.
Думите на Бони.
Изживявай всеки миг.