Ив спеше, когато Дом й се обади много рано сутринта. Гласът му бе особено неприятен и разкъса обичайното й блаженство, след като бе сънувала Бони.
— Беше доста заета. Как ти харесаха местата от моето детство?
— Откъде знаеш, че съм била там?
— Слушам. Наблюдавам. Не усещаш ли как те наблюдавам, Ив?
— Не ти обръщам внимание… Кевин.
Той се изхили.
— Предпочитам да ме наричаш Дом. Кевин вече не съществува. Оттогава минах през толкова много превъплъщения. А и забелязах как се опитваш да ме изолираш. В първия момент се ядосах, но го преодолях. Само възбуди апетита ми.
— Кевин вероятно е бил гадно хлапе. Какво стана с родителите ти?
— Какво мислиш, че е станало?
— Убил си ги.
— Беше неизбежно. От най-ранното ми детство баща ми беше за мен самият Сатана. Караше ме да стоя с по една черна свещ във всяка ръка, а после ме биеше, докато не се строполя на колене. Когато спираше да ме бие, натриваше раните със сол. Сигурно е бил прав да вижда в мое лице злото. Смяташ ли, че се раждаме със семената на злото в себе си?
— С теб определено е така.
— Но ти ме мислиш и за ненормален. Баща ми беше ненормалният, а го наричаха светец. Границата между двете е почти неуловима, не намираш ли?
— Езекил и Джейкъб смятаха ли те за ненормален?
— Не. Бяха изплашени и подведени от него, както и всички останали. Но аз се опитах да им помогна да прогледнат. Взех ги със себе си, когато избягах. По онова време се чувствах самотен и имах нужда от хора около мен.
— И ги доведе тук, във Финикс, а?
— Бяхме тръгнали за Калифорния. Уговорих и децата на семейство Хардинг да дойдат с нас. Но Езекил и Джейкъб се изплашиха. Една нощ си прибраха багажа и се върнаха при баща ни. Побеснях.
— И затова уби децата на семейство Хардинг?
— Беше невероятно усещане. Най-върховното изживяване в живота ми. Най-накрая разбрах какво представлявам и какво съм предопределен да правя. Върнах се в палатката на хълма и изклах всички.
— И майка си ли?
— Тя стоеше и наблюдаваше как той ме наказва. По-малко ли е болезнена жестокостта, когато е пасивна?
— А братята ти?
— Те направиха своя избор, когато ме зарязаха. Налагаше се да започна отначало.
— Къде са труповете?
— Няма да ги намерите. Разпръснах парчетата из половината Аризона и Ню Мексико; наслаждавах се на всеки миг.
— И поръси цялото онова място със сол.
— Мелодраматичен символизъм, но по онова време бях още момче.
— Но продължаваш да поставяш свещи в ръцете на жертвите си, нали? Вече не си момче.
— Трудно е да се заличи наученото през детството. Може би част от удовлетворението ми идва от това, че използвам скъпоценните свещи на баща ми по различно предназначение.
— Баща ти е мъртъв.
— Беше убеден, че отива направо в Рая; вероятно ме гледа оттам сега. Допускаш ли, че душата му е била накълцана заедно с тялото? Често съм се питал дали е така. — Замълча за миг. — Дали душата на Бони е била унищожена, как мислиш?
Тя силно прехапа долната си устна.
— Не.
— Е, съвсем скоро ще узнаеш. Не съм решил каква свещ ще използвам за теб. А е важно. Бяла за Джейн, естествено, но твоят цвят трябва да отразява…
Ив затвори. Той бе в настроение да се изповядва и може би тя трябваше да продължи разговора, но не издържаше повече. Теглеше я към тъмнината, която го обгръщаше. Беше особено неприятно, защото се случи точно след чудесния сън с Бони. В този момент злото изглеждаше всепобеждаващо и тя се оказа безпомощна да му се съпротивлява. То напираше ли, напираше…
Но ти би трябвало да си извлечеш поука от това. Изживявай всеки миг. Не отлагай нещата за утре.
Думите на Бони.
Изживявай всеки миг.
Два часа по-късно Ив чу Джо да влиза в къщата. Излезе от спалнята и го изчака на стълбищната площадка.
Той се спря, когато я видя.
— Добре ли си?
— Не. Дом се обади. Светът е ужасен, след като той говори с мен.
— Какво ти каза?
— Неприятни работи. Гадости. Ще ти разкажа по-късно. — Протегна ръка. — Ела да си легнем.
Той бавно доизкачи стъпалата и застана до нея.
— Да не би да ми е простено вече, задето не съжалих, че Логан се омете?
— Никога не е ставало дума да ти бъде простено.
Той хвана ръката й.