Отвори предната врата.
— Нямам нужда…
—… от помощта ти — завърши той вместо нея. — И все пак няма да те оставя да шофираш. Хайде, качвай се.
С влизането във всекидневната я погледна.
— Какво, по дяволите, ти става?
— Нищо не ми става.
Като се изключи усещането, че всеки момент ще се пръсне. Искаше й се да се разкрещи и да се нахвърли отгоре му с юмруци. Дяволите да го вземат!
— Не ти вярвам. Трепериш като болна от малария.
— Добре съм. — Едва ли ще издържи още дълго. — Иди си измий лицето — скастри го тя. — Цялото е в машинно масло. Както и ръцете, и…
— Съжалявам, че го възприемаш като лична обида.
— Така го възприемам. — Една-единствена светлина в размазаната кола и после като че ли целият свят избухна. — Ненавиждам това машинно масло.
— Добре де. Не е нужно да ми откъсваш главата заради него.
— Напротив. — Извърна се. — Махни се.
— Обърни се. Искам да видя лицето ти.
Тя не помръдна.
— Иди се измий. Трябва да отидем до лабораторията да потърсим друг отпечатък.
— В това състояние никъде не можеш да ходиш.
— Нищо ми няма.
— Тогава ме погледни.
— Не желая да те гледам. Искам да отида и да видя онази снимка. Важно е, по дяволите!
— Аз пък не се досещам, така ли? Но тук става нещо друго и то е по-важно за мен от всякакви снимки.
Стаята сякаш се завъртя под краката й и избухна. Точно както бе избухнала колата.
Дръж се. Не се сривай. За какво говореха? А, да — снимката.
— Не може да е по-важно. Двама мъже загинаха заради тази снимка.
— И аз страшно съжалявам, но не съм виновен. — Обърна я към себе си. — Направих всичко възможно да помогна…
— Знам. И се вмъкна в колата… Глупаво, идиотско… — Не издържа и се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. — Та Чарли вече е бил мъртъв, по дяволите…
— Но аз не го знаех.
— Самият ти можеше да умреш.
— Но не умрях.
— Не, но се опита.
— Ще спреш ли да плачеш, ако обичаш?
— Не.
— Тогава разрешаваш ли да ти кажа колко неразумно се държиш?
— Върви по дяволите.
Отскубна се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината.
— Ив?
Усещаше изпиващия му поглед в гърба си.
— Махай се.
— Ще ми кажеш ли за какво ми се сърдиш?
Тя не му отговори.
— Моля те.
Извърна се към него със светнали очи.
— О, да, ти си прекалено могъщ, за да умреш. Ще си наоколо през следващите петдесет години или там някъде. И аз няма от какво да се страхувам, нали?
Той застина. Успя само да промърмори:
— О, по дяволите.
— Можеше да загинеш тази вечер. — Думите се лееха една след друга. — Нямаше никакво право. Разстрои живота ми, нахлу в него и ме накара да изпитвам чувства, каквито никога не съм искала. Обеща да си с мен в близките петдесет години, а в следващия миг за малко да загинеш… Не ме докосвай! — Отдръпна се от него. — Чарли Катър и Били Сънг умряха тази вечер, а аз почти не помислих за тях. И снимката не ме интересуваше. Не ми пука и за Дом. Знаеш ли какво ми беше?
— Знам на мен какво ми е, като те слушам.
— И се гордееш със себе си? Излъга ме. Излъга ме, че…
Той я взе в прегръдките си и притисна лицето й към рамото си.
— Хайде стига. Всичко свърши.
— Не е свършило. Все така ще бъде. Защото ти никога няма да се промениш. Ще продължиш да вършиш глупави, налудничави неща, защото егото ти е огромно и си въобразяваш, че ще живееш вечно… — Цялото й тяло трепереше. — Не мога да го понеса!
— Нито пък аз. Преобръщаш ме надолу с главата.
— Не биваше да го правиш. Не биваше…
Вдигна я на ръце и я отнесе до дивана.
— Шшт… Ще направя каквото ми кажеш, само престани да трепериш. — Сложи я да седне в скута си. — Мислех, че съм подготвен за всичко, но съм грешил. За това не се оказах подготвен. Бони винаги е била на първо място в сърцето ти. Никога не съм си представял, че…
— Защото не виждаш по-далеч от носа си.
Той помълча известно време, после попита:
— Да не би да искаш да кажеш, че ме обичаш?
— Нищо няма да ти кажа, негоднико!
— Трудно ми е да преценя заради всичките обиди, които ми отправяш, но май това ми казваш и се чувствам насърчен.