И да се сбогува с Логън.
— Приличаш на човек, дошъл да навести умиращ приятел. — Логън слизаше по стълбите, когато тя пристъпи в антрето. — Готова ли си за тръгване?
Тя се постара да се овладее.
— Да.
— Къде е Куин?
— Чака ме в джипа. Логан, никога…
— Знам, знам. — Махна с ръка. — Хайде да вървим.
— С нас ли идваш?
— Не се притеснявай толкова. Само до летището. — Хвана я за лакътя и я насочи към вратата. — Няма да остана тук като захвърлен любовник. Всъщност говоря глупости. Приеми, че те изритвам от острова си. Никога повече не се връщай. — Усмихна се криво. — Освен ако не го сториш утре или следващия месец, или догодина. Като се замисля — всъщност съм готов да те приема обратно по всяко време през следващото десетилетие. Но след това не се надявай.
Тя се усмихна с облекчение.
— Благодаря ти, Логан.
— За това, че улеснявам нещата за теб ли? По дяволите, не искам с нищо да помрачавам спомена ти за времето, преживяно тук. Прекарахме изумително. — Отвори входната врата. — Ти си специална жена, Ив. Не желая да те загубя. Щом не ме приемаш за любовник, ще бъда твой приятел. Нужно ми е известно време да се приспособя към промяната, но ще стане. Ще се погрижа да стане.
Тя го целуна по бузата.
— Отдавна си мой приятел. Бях толкова объркана, когато дойдох тук с теб. Никой не би бил по-великодушен, нито би направил повече от теб през последната година.
Погледна я и й се усмихна.
— Не съм се отказал от връзката ни, така да знаеш. Искам още страшно много неща. Това е само първата част от подлата ми атака към теб.
— Изглежда никога не се предаваш. Това е едно нещата, които са така привлекателни у теб.
— Ето, поведението ми вече започва да дава резултат. Смятам да продължавам в този дух. — Насочи я към джипа, където чакаше Джо. — Хайде, ще изпуснеш хеликоптера.
Хеликоптерът вече чакаше на пистата, когато Джо спря джипа.
— Мога ли да поговоря с теб минутка, Куин? — попита Логан учтиво.
Джо очакваше подобно нещо.
— Качвай се и закопчай колана, Ив. Ей сега ще дойда.
Тя изгледа и двамата скептично, но не се намеси. Когато влезе в хеликоптера, Логан попита:
— Не е скелетът на Бони, нали?
— Възможно е да е неин.
— Копеле такова.
Джо не реагира.
— Съзнаваш ли колко ще я нарани това?
— Да.
— Но не ти пука. Искаше тя да се върне и използва Бони, за да го постигнеш.
— Нямаше да ми благодари, ако не й бях казал за скелета.
— Готов съм да ти счупя врата.
— Знам. Но няма да е умно от твоя страна. Успя да накараш Ив не само да изпитва благодарност към теб, но и да тъгува. Последното, което желаеш, е да си тръгне оттук огорчена. Тогава ще ти е много по-трудно да я привлечеш обратно.
Логан си пое дълбоко въздух.
— Другата седмица ще бъда в офиса си в Монтрей.
— Предположих, че това ще е следващата ти стъпка.
— Ще те държа под око. Няма да мигнеш, без аз да знам. Ако тази възстановка навреди по някакъв начин на Ив, ще те погубя.
— Добре. Свърши ли?
Логан запали джипа.
— Едва започвам.
Джо се загледа след отдалечаващата се кола. Логан бе жилаво копеле, но бе искрено загрижен за Ив. Притежаваше доста качества, на които Джо се възхищаваше: интелигентност, честност, преданост. Ако нещата бяха по-различни, ако не бе пречка, Джо дори щеше да го харесва.
Жалко.
Но в случая той беше пречка, а докато се обучаваше при „тюлените“ Джо разбра, че човек постъпва по три начина с пречките: прескача ги или ги заобикаля, или ги стъпква в пръстта, докато престанат да съществуват.
Самолетът от Таити едва набра височина и Ив попита Джо за Таладега.
— Искам да знам всичко. — Направи гримаса. — И не ми казвай отново, че съм като изопната струна, или ще те ударя.
— Мисля да избягвам този израз в бъдеще — промърмори Джо.
— Спомена, че е единственото дете.
— Освен ако не са открили още скелети, докато ме нямаше. Но се съмнявам. Претърсиха района доста щателно.
Тя потрепери. Девет погубени живота. Девет човешки същества, заровени в земята и изоставени.
— Успяхте ли да идентифицирате някои от тях?
— Още не. Дори не знаем дали са жители на окръг Рабун. Преглеждаме досиетата на изчезналите лица из целия щат. После ще проверим дали някои от ДНК-профилите съвпада с този на жертвите. Едва ли всички са били погребани по едно и също време. По-скоро някой е използвал склона като частно гробище.