Выбрать главу

— Ще си почина.

— Говоря ти сериозно. Никой от нас не знае как ще реагираш, когато видиш черепа на детето. Изтощението няма да ти е от полза. Не искам да се разпаднеш на парчета.

— Няма да се разпадна.

— Поспи малко — повтори той и затвори вратата след себе си.

Тя отиде до прозореца и се загледа как той крачи към гаража, където държеше джипа. След няколко минути се появи на алеята и изчезна по пътя.

Остана сама.

Слънчевата светлина изведнъж й се стори по-слаба и студена, докато огряваше езерото. Сенките на боровете на отсрещния бряг се смесваха и образуваха тъмен килим. Неволно потрепери, приближи се към огъня и протегна ръце. С благодарност прие топлината, която прогони обзелия я хлад.

Въображението й си правеше шеги. Всичко бе същото, както преди майка й и Джо да си тръгнат. Ив просто вече бе отвикнала да е сама. На острова рядко оставаше сама. Дори когато работеше, Логан обикновено се намираше на не повече от пет минути път от нея.

Трябваше да погледне нещата в очите. Не самотата, напрежението и нервността предизвикваха хладината. И тя, подобно на Джо, нямаше никаква представа как ще реагира, когато черепът се озове в ръцете й. Дано успее да прогони от себе си ужаса и да се държи напълно професионално.

Разбира се, че ще стане така. Дължи го на Бони.

Или на малкото момиче. Не бива да мисли за него като за Бони, защото ръцете й са в състояние да я подведат. Трябва да гледа на черепа напълно безстрастно.

Но кога ли е успявала, помисли си тя мрачно. Всяка реконструкция на изчезнало дете късаше сърцето й и накрая я оставяше емоционално изцедена. Ала този път щеше да се постарае да овладее всичките си емоции. Абсолютно наложително е да не позволи да попадне в тъмната дупка.

Трябваше да прави нещо. Да не мисли за предстоящото. Посегна към телефона и набра номера на мобилния телефон на Логан. Отговор не последва. Разговорът бе прехвърлен на гласовата му поща.

— Здравей, Логан. Звъня само да ти съобщя, че съм в къщурката на Джо. Добре съм и ще получа черепа утре. Надявам се при теб всичко да е наред. Умната.

Затвори.

Безуспешният опит да се свърже с Логан породи у нея чувство за още по-голяма изолираност. Онзи безопасен, уютен живот при Логан вече й се струваше нереален като сън и сякаш се отдалечаваше с всяка изминала секунда.

За бога, излез от това състояние. Ще отиде да се разходи край езерото, за да се изтощи достатъчно, та да заспи.

Всички дрехи в куфарите й бяха летни, затова отиде в спалнята на Джо и намери джинси и пуловер. Обу маратонките си и навлече якето на Джо. След миг излезе от вратата и заслиза по стълбите.

Трябваше да е сама.

Дом наблюдаваше как Ив Дънкан крачи енергично по пътеката покрай езерото. С ръце в джобовете на якето, тя имаше леко намръщено изражение.

Беше по-висока, отколкото я помнеше, но в голямото яке изглеждаше изключително крехка. А всъщност не бе никак крехка. Долавяше го в движенията й, в решително вирнатата брадичка. Силата често се криеше по-скоро в духа, а не в тялото. Беше извършвал убийства — възнамеряваше смъртта да настъпи мигновено, ала жертвите се съпротивляваха отчаяно. И тя щеше да е от тях.

Целият цирк на летището се оказа твърде забавен, но той дебнеше от прекалено дълго време, за да бъде подведен. Отдавна бе научил, че трябва да си на крачка напред, за да получиш възнаграждението си.

А сега възнаграждението му се намираше почти в ръцете му. Сега знаеше къде се е приюти играта можеше да започне.

Щатски университет на Джорджия

— Добро утро, Джо. Имаш ли минутка да поговорим?

Джо почувства как се напрегна, разпознавайки фигурата на високия мъж, облегнат на стената на учебното заведение.

— Не възнамерявам да отговарям на никакви въпроси, Марк.

Марк Грънард се усмихна непринудено.

— Казах да поговорим, не съм споменавал за въпроси. Впрочем, ако имаш потребност да се разтовариш и да…

— Какво правиш тук?

— Не беше трудно да се досетя, че ще наминеш насам да вземеш черепа. Безкрайно съм доволен от залисията на колегите журналисти, устремили се да открият местонахождението на Ив Дънкан. Така те имам изцяло на свое разположение.

Джо мислено наруга полицейското управление на Атланта, че е дало информация къде се намира скелетът.

— Не се и съмнявам. Нямам какво да казвам, Марк.