— Заловиха го в момента, когато убиваше Теди Саймс.
— Не твърдя, че е напълно невинен. Всъщност имаше право да претендира за убийството на малкия Саймс и на още четири други деца. Но останалите са мои. — Направи пауза. — Включително малката Бони Дънкан.
Силно разтреперана, Ив едва държеше слушалката. Трябваше да си възвърне самоконтрола. Това бе някакъв психопат. Перверзен тип, който желае да я нарани. Имаше няколко такива обаждания по време на процеса срещу Фрейзър. Но този мъж говори овладяно, уверено, почти безразлично. Важно е да го накара да продължи. Да го хване в лъжа.
— Нали не обичаш да убиваш деца.
— На онзи етап експериментирах. Опитвах се да разбера дали си струва да го върша редовно. Бони почти ме убеди, но следващите две хлапета се оказаха пълно разочарование.
— Защо… ми се… обаждаш?
— Защото между нас има връзка. Бони ни свързва.
— Лъжливо копеле!
— Бони е при мен. В момента я гледам. Беше далеч по-красива, когато я положих в земята. Жалко, че всички приключваме като купчина кокали.
— Гледаш я…
— Помня как вървеше към мен в парка по време на училищния пикник. Ядеше ягодов сладолед, а червената й коса грееше на слънцето. Беше пълна с живот. Нямах сили да й устоя.
Обгърна я тъмнина. Само да не припадне.
— У теб има същата искра. Долавям я. Само дето ти си далеч по-силна.
— Сега ще затворя.
— Да, изглежда си разстроена. Понякога от шока се получава така. Но положително скоро ще се възстановиш. Ще ти се обадя отново.
— По дяволите! Защо?
Известно време той мълча.
— Защото е необходимо, Ив. Сега, след краткия ни разговор, съм още по-убеден отпреди. Нужна си ми. Долавям емоциите ти — същински приливни вълни. Страшно… вълнуващо е.
— Няма да вдигам телефона.
— О, ще го вдигаш. Защото винаги разчиташ на шанса да си я получиш обратно.
— Лъжеш. Ако си убил толкова много деца, защо си заровил само Бони при онези възрастни хора?
— Сигурен съм, че погребах повече тела, отколкото откриха. Бегло си спомням поне още две деца. Чакай да видим… Две момченца. По-големи от Бони. По на десет или дванадесет.
— Намерен е само един детски скелет.
— Значи са пропуснали останалите. Кажи им да претърсят дефилето. Калното свлачище сигурно ги е затрупало.
Линията прекъсна.
Ив се свлече на пода. Чувстваше се студена. Вледенена до кости.
Господи, Господи!
Необходимо е да предприеме нещо. Не може да седи тук, изпълнена с ужас.
Джо. Трябва да се обади на Джо.
Набра номера на мобилния му телефон с трепереща ръка.
— Ела си — промълви тя, чула гласа му. — Ела си.
— Ив?
— Върни се, Джо!
— Какво, по дяволите, става?
Имаше и още нещо, което бе важно да му съобщи.
— Таладега. Кажи им да претърсят… дефилето. Две… момченца…
Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.
Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.
И не припадай. Не оставяй вика в теб да изскочи.
Просто изчакай Джо да дойде.
Продължаваше да седи на пода, когато след час Джо пристигна.
Прекоси стаята с четири крачки и коленичи до нея.
— Наранена ли си?
— Не.
— Тогава защо, по дяволите, ме изплаши до смърт? — попита той грубо. Сетне я взе на ръце и я отнесе до дивана. — За малко да получа сърдечен удар. Господи, ледена си.
— Шок. Той каза, че е… от шока.
Джо разтъркваше лявата й ръка, за да я сгрее.
— Кой ти е казал, че си в шок?
— По телефона. Мислех, че е злобна шега. Като онези обаждания, след като Бони… — Трябваше да спре за минутка. — Но не се оказа шега. Обади ли се в Таладега?
— Да. — Взе другата й ръка и започна да я масажира. — Продължавай.
— Костите на Бони били при него. — Безчувствието, с което се бе обгърнала, избледняваше и сега започна да трепери. — Не била така красива, както когато…
— Успокой се. — Джо взе лекото одеяло от креслото и я загърна. Отиде до кухненския бокс да направи кафе. — Поемай дълбоко въздух, чуваш ли ме?
— Добре.