Затвори очи. Дишай дълбоко. Разкарай болката. Разкарай ужаса. Вдишване. Издишване. Разкарай ги или ще те разкъсат.
— Отвори очи. — Джо седеше на дивана до нея. — Изпий това.
Кафе. Горещо кафе. Прекалено сладко. Той я изчака да изпие половин чаша.
— По-добре ли си?
Тя кимна едва-едва.
— Сега ми разкажи. Бавно. Не се насилвай. Ако се налага да спреш, спри.
Наложи й се да спре три пъти, преди да свърши. Когато най-накрая замлъкна, той остана смълчан за миг.
— Това ли е всичко? Всичко ли ми разказа?
— Не е ли достатъчно? — попита тя немощно.
— Господи, да. — Посочи чашата. — Изпий остатъка.
— Студено е.
— Ще ти направя друго.
Стана и отиде в бокса.
— Той е убил Бони, Джо.
— Възможно е да е обаждане на психопат.
Тя поклати глава.
— Той я е убил.
— Не си на себе си. Дай си малко време да премислиш.
— Не ми е нужно време. Знаеше за сладоледа.
Той я погледна.
— За сладоледа ли?
— Каза, че през онзи ден в парка е яла ягодов сладолед.
— Тази подробност никога не е била съобщавана на пресата — промърмори Джо.
— Фрейзър я знаеше. Каза на полицията, че Бони е яла ягодов сладолед.
— Описа и как е била облечена.
— Това го пишеше във вестниците.
— Знаеше и за белега й на гърба; има го по рождение.
Ив разтърка пулсиращите си слепоочия. Джо е прав. Именно затова бяха така убедени, че Фрейзър я е убил. Защо и тя бе така сигурна?
— Твърди, че провокирал Фрейзър да му се обади, като се представил за репортер. Тогава му разказал някои подробности. Вярваш ли го?
Джо се замисли.
— Възможно е. Фрейзър даваше интервюта на всеки, готов да го слуша. Съдебният му защитник полудяваше от поведението му. И никой не знае какво е говорил Фрейзър, защото в Джорджия нямат право да подслушват разговори без специално разрешение. А и защо да си дават труда да ги записват? Фрейзър вече си бе признал за убийствата. Делото щеше да мине без никакви спънки.
— Никое от телата, за които твърдеше, че е заровил, не се откри.
— Това не бе толкова важно за съда, колкото за теб.
Господи, съзнаваше го. Дълго си бе блъскала главата в стената, докато ги накара да продължат издирването на труповете след признанията му.
— А трябваше да е важно и за тях.
Джо кимна, но добави:
— Вече разполагаха с достатъчно доказателства, за да изпратят Фрейзър на електрическия стол.
— А сладоледът…
— Много време мина. Продавачът може да го е споменал пред мнозина.
— Полицията му нареди да си държи устата затворена.
Джо сви рамене.
— За някои случаят приключи с екзекутирането на Фрейзър.
— Добре. Да приемем, че продавачът се е раздрънкал. Но ако не е? Възможно ли е Фрейзър да не я е убил?
— Ив…
— Ами ако я е убил ненормалникът, който ми се обади? Задигнал е скелета й от лабораторията. Защо ще го прави, освен…
— Шшт… — Джо й донесе ново кафе и седна пак до нея. — Не знам отговорите на нито един от тези въпроси. Просто се правя на адвокат на дявола, за да запазим разсъдъка си.
— Защо да запазваме разсъдъка си? Негодникът, който я е убил, не е с всичкия си. Трябваше да го чуеш. Доставяше му огромно удоволствие да ме наранява. Не ме остави на мира, докато от мен не потече кръв.
— Добре. Хайде да поговорим за него. Какъв беше гласът му? Младежки? Възрастен?
— Не съм в състояние да определя. Говореше сякаш от дъното на кладенец.
— Използвал е механичен преобразовател — определи Джо. — А изразите му? Акцентът? Речниковият фонд? Жаргонът?
Тя се опита да си припомни. Трудно й бе да разграничи изговора от думите, причинили й толкова много болка.
— Нямаше акцент. Говореше… културно. Според мен е образован. — Поклати уморено глава. — Не знам. От момента, в който спомена Бони, не се стараех да анализирам нищо. Ще се опитам да се представя по-добре следващия път.
— Ако има следващ път.
— Ще има. Беше развълнуван. Самият той го призна. Защо ще ми звънне само веднъж, а после ще спре. — Понечи да отпие от кафето, но се спря. — Номерът ти не е в указателя. Откъде го е намерил?
Джо поклати глава и промълви:
— Повече се притеснявам, че е намерил теб.
— Дали просто е налучкал?