— Възможно е — отвърна той и направи пауза. — Но все още не бива да се отказваме от идеята, че някой хлапак от университета си прави мръсни шегички.
Тя поклати глава.
— Добре. Тогава има вероятност той да е убиецът на онези хора в Таладега. Но не е убил Бони, а иска да си припише деянието точно както обвинява Фрейзър, че го е сторил.
— Знаеше за сладоледа.
— Може да е от онези типове, които признават всевъзможни убийства, без да са извършили нито едно от тях.
— Ще разберем доста скоро — прошепна Ив. — Ако намерят труповете на момченцата в Таладега…
— В момента ги търсят. Обадих се на Робърт Спиро, щом свърших разговора с теб.
— Кой е Робърт Спиро?
— Агент от ФБР от отдела за изследване на поведенческите навици. Той е част от екипа, който се занимава със случая в Таладега. Добър човек.
— Познаваш ли го?
— Беше в Бюрото, когато работех там. Премести се при специалистите по криминални профили година след като напуснах. Ще ми се обади, ако открият нещо.
— Не. — Остави чашата и отметна завивката. — Ще отида в Таладега.
— Трябва да си починеш.
— Глупости. Ако са пропуснали да открият телата първия път, няма да ги оставя да допуснат същата грешка отново. — Изправи се. Господи, краката почти не я държаха. Нищо. Ще се оправят. Просто трябваше да се раздвижи. — Мога ли да взема джипа?
— Ако вземеш и мен с него. — Джо облече якето си. — И ако изчакаш да направя достатъчно кафе, за да напълня термоса. Навън е студено. Тук не е Таити.
— Явно те е страх, че още съм в шок.
Той тръгна към бокса.
— Не. Вече си почти нормална.
Но тя не се чувстваше никак нормална. Вътрешно все още трепереше и усещаше всичките си нерви изопнати. Джо сигурно се досещаше, но тактично се правеше, че не го забелязва. И тя ще се престори, че нищо й няма. Просто ще се съсредоточи във всеки момент. Най-важното е да разбере дали онзи негодник й е казал истината за Таладега. Ако е излъгал за Таладега, тогава не е изключено да лъже и за Бони.
А ако казва истината?
Стигнаха при водопадите Таладега след полунощ, но от светлините на прожекторите и фенерите по околните скали мястото изглеждаше като през деня.
— Искаш ли да ме изчакаш тук? — попита Джо, докато слизаше от джипа.
Тя гледаше нагоре към една скала.
— Там ли са ги намерили?
— Откриха първия скелет в съседната падина, а останалите — горе. Намериха детето близо до дефилето. — Избягваше да я погледне. — Сега е само дупка в земята. Вътре вече няма нищо.
Но момиченцето е било заровено там през всичките тези години. Момиченце, което можеше и да е Бони.
— Искам да видя мястото.
— Така си и мислех.
— Тогава защо ме питаш дали ще чакам тук?
Слезе от колата и тръгна нагоре.
— Обадиха се защитните ми инстинкти. — Включи фенера си и я последва. — Не биваше да им се доверявам.
— Точно така.
По-рано вечерта бе паднала слана и земята под краката им скърцаше. Дали вървеше по стъпките на убиеца, докато е отнасял жертвите си към гроба?
Чуваше тътена от водопада. Когато се качи горе, видя как сребристата струя вода се спуска към дефилето. Стегни се. Не извръщай глава. Още не.
— Наляво — насочи я Джо предпазливо.
Пое си дълбоко въздух и откъсна поглед от водопадите. Видя жълтата лента, а после гроба.
Малък. Толкова малък.
— Добре ли си? — попита Джо и я хвана за лакътя.
Не, не беше добре.
— Тук ли е била заровена?
— Така мислим. Тук я намерихме и сме почти убедени, че калното свлачище само я е разкрило.
— Била е тук през цялото време. Толкова дълго…
— Има вероятност да не е Бони.
— Знам — отвърна тя безизразно. — Престани да ми го напомняш, Джо.
— Налага се. За да не го забравяш и ти.
Болката бе прекалено остра. Трябваше да я изключи.
— Тук е невероятно красиво.
— Така е. Шерифът спомена, че индианците са наричали местността Мястото на леещата се лунна светлина.
— Но той не ги е заравял на определено място само защото е било красиво — промълви тя с разтреперан глас.
— Искал е да ги скрие там, където няма да бъдат намерени и върнати у дома при хората, които са ги обичали.
— Не мислиш ли, че прекара достатъчно време тук?