— Дай ми още минутка.
— Ще останем колкото ти е нужно.
— Господи, надявам се да не я е наранил — прошепна Ив. — Надявам се всичко да е приключило бързо.
— Стига. — Джо я извърна от гроба. — Съжалявам. Мислех, че ще понеса гледката, но очевидно не съм в състояние. Трябва да те отведа от…
— Стойте на място и не смейте да мръднете!
Висок слаб мъж приближаваше към тях по ръба на скалата. В едната ръка държеше фенер, а в другата — револвер.
— Представете се.
— Спиро? — Джо застана пред Ив. — Аз съм Джо Куин.
— Какво правите тук горе? — попита Робърт Спиро. — Можех да ви застрелям. Районът е отцепен.
— От ФБР ли? Не сте ли тук само като съветници?
— Така беше в началото, но сега ние поемаме случая. Шерифът Бозуърт нямаше нищо против. Искаше да се отърве от него.
— Очаквате убиецът да се върне ли? Затова ли сте отцепили гробовете? — попита Ив.
Спиро я изгледа изпитателно.
— А вие коя сте?
— Ив Дънкан, това е агент Робърт Спиро — представи ги Джо.
— О, как сте, госпожо Дънкан? — Спиро пъхна револвера в кобура под мишницата си и вдигна фенера нагоре, за да я види по-добре. — Съжалявам, ако съм ви изплашил, но Куин трябваше да ме предупреди, че ще дойдете.
Спиро бе към петдесетгодишен, с дълбоки тъмни очи и кестенява коса, която се отдръпваше от широкото му чело. Бръчките от двете страни на устата придаваха на изражението му крайно уморен и измъчен вид.
Ив повтори:
— Очаквате да се върне отново ли? Не е необичайно масовите убийци да се връщат при гробовете на жертвите си.
— Да. Дори най-умните не устояват пред изкушението на тази последна тръпка. — Обърна се към Джо. — Засега нищо не сме открили. Сигурен ли си, че информацията ти е достоверна?
— Достоверна е — увери го Джо. — Няма ли да спрете и да изчакате да съмне?
— Не. Според шериф Бозуърт хората му познавали дефилето като пръстите на ръката си. — Погледна към Ив. — Тук, при водопадите, е студено. По-добре да се махнете.
— Ще изчакам да намерят момченцата.
Той сви рамене.
— Както желаете. Но може да мине много време. — Сетне се обърна към Джо: — Искам да поговоря с теб за достоверната информация. Защо не се поразходим?
— Няма да оставя Ив сама.
— Чарли! — провикна се Спиро през рамо и отнякъде се появи мъж с фенер. — Джо Куин, Ив Дънкан, това е агент Чарлс Катър. Отведи госпожа Дънкан до колата й и стой при нея, докато Куин се върне, Чарли.
Чарлс Катър кимна.
— Елате с мен, госпожо Дънкан.
— Няма да се бавя, Ив. — Джо направи крачка към Спиро. — Ако ще се разхождаме нека отидем до командния център.
— Където кажеш.
Спиро тръгна по ръба на скалата. Ив се загледа след тях. Изолираха я и тя се чувстваше изкушена да ги последва.
— Госпожо Дънкан? — подкани я Чарлс Катър учтиво. — Ще ви е по-уютно в колата. Сигурно ви е студено.
Тя погледна към гроба. Да. Беше й студено. Чувстваше се уморена и сякаш празна отвътре. Гледката на гроба почти разкъса сърцето й и имаше нужда от известно време да се съвземе. Освен това Джо не би допуснал да я изолират за дълго. Тръгна надолу по склона.
— Хайде. Имам кафе в джипа.
— Може ли още една чашка? — Чарли Катър се облегна на седалката. — Доста се намръзнах навън. Спиро все ми повтаря как трябвало да се закаля, пък аз не спирам да му напомням, че през целия си живот съм живял в южната част на Джорджия.
Тя му наля още кафе.
— Къде по-точно в Джорджия?
— Валдоста. Знаете ли го?
— Никога не съм била там, но съм чувала за университета. Ходили ли сте в Пенсакола? Някога водех дъщеря си на ваканция там.
— Всяка пролетна ваканция. Плажът е хубав.
— Така е. Агент Спиро откъде е?
— От Ню Джърси, май. Не говори много. — Направи гримаса. — Е, поне не на мен. Отскоро съм в Бюрото, а Спиро е там от векове.
— Джо като че ли го уважава.
— О, и аз също. Спиро е страхотен агент.
— Но не го харесвате, така ли?
— Не съм казал подобно нещо. — Поколеба се. — Спиро е специалист по криминални профили от почти десет години. А това прави нещо на хората.
— Какво?
— Ами… изцежда ги. Специалистите по профили обикновено си дружат само с колегите си. Когато човек всекидневно се взира в чудовища, му е трудно предполагам, да говори с друг, който не прави същото.