— Вие не сте ли специалист по профили?
Той поклати глава.
— Още не. Току-що ме приеха в отдела и още ме обучават. Засега съм като момче за всичко на Спиро. — Отпи от кафето и добави тихо: — Виждал съм ваша снимка във вестника.
— Нима?
— Съжалявам, ако вашето момиченце е било намерено там, горе.
— От дълго време живея с мисълта, че няма никаква надежда. Ще ми се да намеря Бони и да я върна у дома, за да почива в мир.
Той кимна.
— Баща ми изчезна безследно през войната във Виетнам и така и никога не откриха тялото му. Дори като дете се измъчвах къде ли е точно. Не ми се струваше редно да лежи някъде там в неизвестност.
— Така е. — Тя извърна поглед от него. — А дъщеря ми не е участвала в никаква война.
— Мислите ли? То войни май като че ли има навсякъде. Човек дори не е в състояние да изпрати детето си на училище, без да се притеснява дали някой от съучениците му не е въоръжен, готов да нападне. Все някой трябва да спре това. Ето защо постъпих във ФБР.
Тя се усмихна.
— Чарли, ти си едно от добрите момчета, струва ми се.
Той неволно направи гримаса.
— Прозвуча доста навито, а? Извинявай. В сравнение със Спиро съм като млада зелена трева. Понякога дори си мисля, че ме числи към детската градина. Това страшно ме демобилизира.
Ив си представяше какво е. Вероятно човек със служебното положение на Спиро бързо остарява.
— Женен ли си, Чарли?
Той кимна.
— От миналата година. За Марта-Ан. — Изведнъж лицето му засия. — Тя е бременна.
— Честито.
— Сигурно беше добре да проявим здрав разум и да поизчакаме. Но и двамата искаме деца. Все ще се оправим някак.
— Не се и съмнявам, че ще успеете — вече се чувстваше по-добре. Животът не се състои само от гробове и чудовища. Има хора като Чарли и Марта-Ан, които чакат бебе. — Искаш ли още кафе?
— Почти изпразних термоса. Май е по-добре…
— Отворете прозореца.
Говореше Джо, прилепил лице към замъгленото стъкло.
Тя смъкна прозореца.
— Намериха ги. По-точно намериха кости. В момента ги пренасят към командния център.
Ив излезе от джипа.
— Скелетите детски ли са?
— Не знам.
— Два ли са?
— Имаше два черепа.
— Непокътнати?
Джо кимна.
— Тогава ще успея да разбера. Заведи ме там.
— Има ли шанс да те разубедя?
Тя вече слизаше по скалата.
— Заведи ме там.
Макарите издигаха носилката и Ив наблюдаваше бавното изкачване. Върху носилката имаше две покрити с одеяло издутини.
— Опитвате се да държите телата разделени ли? — попита тя Спиро.
— Доколкото успяваме. Но не съм готов да се закълна, че костите не са се разместили. То като че ли и калното свлачище е свършило вече тази работа.
Носилката стигна до върха на скалата и я положиха на земята. Спиро коленичи до нея и отметна одеялото.
— Какво мислите?
— Нужна ми е повече светлина.
Тя коленичи до него. Толкова много кости. Раздробени. Счупени. Като кости на животно, след като хищници са…
Стегни се. Свърши си работата. Погледни черепа.
Взе го в ръце и го разгледа. Нямаше зъби. Джо й беше споменал, че черепите са без зъби. Не трябваше да си представя ужасяващата гледка как убиецът ги вади. Наложително бе да се концентрира.
— Дете е. Вероятно момче. Бяла раса.
— Сигурна ли сте? — попита Спиро.
— Не съвсем. Антропологията не е моята специалност, но съм готова да се обзаложа, че съм права. Правила съм стотици възстановки на детски лица на тази възраст.
Нежно положи черепа обратно и повдигна другото одеяло. Отдолу имаше по-малко кости, но черепът се взираше право в нея.
Заведи ме вкъщи.
Изчезнали и загубени. Толкова много.
— Нещо не е наред ли? — попита Спиро.
— Остави я на мира — обади се Джо.
Как може да е наред един свят, в който унищожават деца?
— Не, не. Няма нищо. Просто изучавах черепа. Май е на дете малко по-голямо от другото. — Остави черепа и се изправи. — Ще трябва да потърсите съдебен антрополог да го потвърди. — Обърна се към Джо. — Готова съм да си тръгваме.
— Да вървим.