— Не се страхувам от него.
Той я изучи внимателно.
— Вярвам ви. Но защо не ви е страх от него? Би трябвало да се страхувате. Всеки се страхува да умре.
Тя не отговори.
— Но може би вас не ви е страх — промълви той бавно.
— Имам същото чувство за самосъхранение като на другите хора.
— Надявам се да е така. — Стисна устни, преди да продължи: — Послушайте ме, не подценявайте този човек. Той знае прекалено много. Може да е всеки — чиновник в телефонна компания, полицай, контролиращ скоростта по пътищата; адвокат, който има достъп до съдебните архиви. Не забравяйте, отдавна се занимава с това.
— Как да го забравя? — Погледът й се насочи към черепа. — Трябва да продължа с работата си.
— Явно това е намек да си вървя. — Спиро тръгна към вратата. — Съобщете ми, когато свършите.
— Непременно.
Вече го бе изключила от съзнанието си и започна да съединява обозначенията.
Джо Куин чакаше до колата на Спиро.
— Ела. Искам да ти покажа нещо.
— Не очаквах да се отдалечиш много. — Спиро го последва и двамата заобиколиха сградата. — Не биваше да я оставяш сама.
— Не съм я оставял сама. Държах къщурката под око. — Отклони се от алеята и навлезе в храстите. Приклекна. — Виждаш ли тези следи? Някой е бил тук.
— Това не е отпечатък от стъпки.
— Не. Заличил ги е. Но тревата е прекършена. Опитал се е да я поизправи, но е бързал.
— Много добре. — Спиро трябваше да се досети, че Куин ще забележи всяка следа. Беше изключително наблюдателен, а обучението му като „тюлен“ бе превъзходно. — Намирисва ти да е от нашия човек ли?
— Не се сещам кой друг ще се опита да скрие факта, че е бил тук.
— Според теб я наблюдава, а?
Куин вдигна глава и се загледа към гората.
— В момента — не. Там няма никого.
— Долавяш го, така ли? — попита Спиро леко присмехулно. — Като шесто чувство.
— Нещо подобно. — Усмихна се криво. — Нищо чудно да е от индианската кръв във вените ми. Дядо ми е бил от смесен брак.
А защо да не се дължи на обучението му като „тюлен“? Учеха ги да откриват и унищожават.
— Очевидно си очаквал да намериш следи, иначе нямаше да ги търсиш.
— Той се държа отвратително с нея. Искаше да я нарани. Мина ми през ума, че ще се опита да й причини болка. — Изправи се и отстъпи крачка. — Или е искал да е сигурен къде се намира тя. Но във всички случаи е идвал. Изпрати екип тук да потърси някакви улики.
— Слушай, прекалено сме заети в Таладега. Докарай от твоите хора.
— Няма да предприемат нищо, докато не се убедят, че е наложително да се намесят, а няма да бъдат убедени, преди Ив да приключи с възстановката. Едва тогава не биха отказали да се намесят заради репутацията на Ив.
— Искаш да кажеш, че дотогава ще разчиташ на мен. В такъв случай не е ли по-добре да ме помолиш, вместо да ми нареждаш?
— Моля те — процеди Джо.
Спиро се усмихна.
— Прекалено лесно се предаде. И без това щях да изпратя екип.
— Копеле.
— Просеше си да ти натрия носа. — Извърна се. — Чарли ще бъде тук довечера. Разбрах, че си се притеснявал.
Джо присви очи.
— Иска ти се да се притеснявам. Не успях да се свържа с Катър и те потърсих. Не ми отговори на мобилния, тогава звъннах на шериф Бозуърт, той ме осведоми, че си прекалено зает, за да говориш.
— Така беше. Гробовете не бяха снимани от въздуха, а без такива снимки, знаеш, няма как да се разбере дали е налице някаква свързаност помежду им. Бях зает с координирането на снимките.
— Толкова зает, че нямаше две минути за разговор ли? По-скоро си искал да се поизпотя.
— Тревогата държи човека нащрек. А на теб ти е необходимо да си нащрек.
— Още нещо. Не съм убеден, че Картър е най-подходящият агент да пази Ив. Не ме впечатлява особено.
— Не е типичен представител на ФБР, ако това имаш предвид. Не е циник и е повече ентусиазиран, отколкото методичен. Дяволски трудно ми бе да ги убедя да го вземат в отдела, но това не означава, че не е добре подготвен. Пък и свеж поглед вижда онова, което уморените очи пропускат. Добре ще се справи със задачата. Дал съм разпореждане други трима агенти да дежурят и да патрулират в гората наоколо. Ще докладват на Чарли. Доволен ли си?