— Да, да — смънка Чарли и се отправи към вратата.
— Благодаря. Ще се видим по-късно.
— Нямаше нужда да го изхвърляш така — обърна се Ив към Джо. — Не искаше да каже нищо лошо.
— Говори твърде много.
— Просто е прекалено млад. Харесвам го. — Обърна се към статива. — Едва ли ще открият нещо чрез ПОН. Вече десет години не са заловили този тип.
— Значи е крайно време да го пипнат.
Джо седна на дивана и взе книга.
— Давам ти един час, после спираш, за да хапнеш. Не приемам никакви възражения.
— Ще видим.
— Никакви възражения.
Тя го погледна. Изглеждаше непоклатим като предмет, който не може да бъде преместен.
И какво толкова? Един предмет, които не може да бъде преместен, понякога действа страшно успокояващо в този жесток свят.
— Добре — прие тя. — Никакви възражения.
Логан звънна, докато Ив вечеряше.
— Получих двете ти съобщения. Обикалях острова, за да го подготвя за зарязване. Утре летя за Монтрей.
— Не ми каза, че ще напускаш острова.
— Той вече не е същият. Време е да се завърна в действителния свят. — Направи пауза. — По черепа ли работиш?
— Не на момиченцето. Намерихме момченце.
— Нали щеше да възстановяваш… Защо, по дяволите, си още там тогава?
— Случиха се разни неща.
— Криеш нещо от мен, по дяволите.
Съзнаваше отлично, че ако сподели всичко случило се, той ще пристигне незабавно.
— Ще получа черепа на момиченцето. Първо трябва обаче да обработя този.
Тишина.
— Не ми харесва. Много неща премълчаваш. Ще отлетя за Монтрей тази вечер вместо утре. Ще ти се обадя веднага щом пристигна.
— Логан, желанието ти да ми помогнеш, е чудесно, но този път не си в състояние да направиш нищо.
— Ще видим — изсумтя той и затвори.
— Тук ли ще дойде? — попита Джо.
— Не, ако успея да го предотвратя. Не искам да е близо до убиеца.
Той свъси вежди.
— Проявяваш малко повече загриженост, отколкото ми допада.
— Не ме интересува. Логан е страхотен човек и мой приятел. Всеки го е грижа за приятелите му. — Нарочно впи очи в неговите. — Ти не постъпваш ли по същия начин, Джо?
— Добре, обори ме — намръщи се той и смени темата. — Искаш ли десерт? Има сладолед.
Същата вечер към осем часа се звънна по мобилния телефон на Ив.
Тя се напрегна. Звънеше нейният телефон, а не апаратът в къщурката. Възможно е да е майка й. Или пак Логан. Не е задължително да е онова чудовище.
Джо вдигна телефона, който беше оставила на масичката след разговора с Логан.
— Искаш ли да се обадя аз?
Тя поклати глава.
— Дай ми го. — Натисна бутона. — Ало.
— Бони чака да дойдеш да я вземеш.
Ръката й стисна още по-здраво слушалката.
— Глупости.
— След всички години, през които я търсеше, вече си доста близко. Жалко, че ще се провалиш. Приключи ли с черепа на момченцето?
— Откъде знаеш, че работя…
— О, следя те внимателно. В края на краищата имам несекващ интерес. Не ме ли усещаш, когато стоя зад теб? Наблюдавам през рамото ти как работиш по черепа.
— Не.
— А би трябвало. И скоро ще го усетиш. Кое от момчетата е?
— Защо да ти отговарям?
— Всъщност няма значение. И без това само бегло си ги спомням. Бяха като две изплашени пиленца. Не като твоята Бони. Тя никога…
— Негодник. Според мен не ти стиска да убиеш когото и да било. Дебнеш наоколо, обаждаш се анонимно по телефона, заплашваш и се опитваш…
— Анонимно ли? Това дразни ли те? Наричай ме Дом, ако желаеш. Какво значи някакво си име? Розата, дори да се наричаше по друг начин, пак щеше да ухае…
— Едно-единствено нещо ме дразни: въобразяваш си, че си в състояние да ме изплашиш с жалките си номера.
— А сега ти се опитваш да ме раздразниш. — Засмя се с наслада. — И май успяваш. Колко свежо. Само доказва колко бях прав да избера именно теб.
— Измъчваше ли всички онези хора в Таладега, преди да ги убиеш?
— Не. По онова време щеше да е неразумно.
— А сега си позволяваш да се държиш неразумно, така ли?
— Стигнал съм до момент, когато съм готов да предприема известни рискове, за да направя живота по-интересен. Беше неизбежно.