Бегло бе долавяла, че той седи на дивана през цялата нощ и изчаква.
— Да.
Той се изправи и отвори големия плик върху масичката. Остави едната и й донесе другата.
— Тази ти трябва, струва ми се.
Тя се вгледа във фотографията, без да я докосва. Той грешеше. Тя не я искаше.
Поеми я. Отведи го вкъщи.
Посегна и взе снимката. Трябваше да сложи сини очи, даде си сметка тя. Всичко друго съвпадаше.
— Той е. Джон Девън.
— Да. — Взе снимката и я хвърли върху работната маса. — Ще се обадя на Спиро веднага след като те сложа да легнеш.
— Аз ще му се обадя.
— Млъкни. — Дръпна я за ръката и я повлече стаята и по коридора. — Аз ще свърша тази работа. Ти приключи със своята задача.
Да, беше приключила. Джон Девън бе намерен и това означаваше…
— Престани да мислиш — скастри я Джо и грубовато я бутна на леглото. — Знаех какво ще започне да те яде, щом свършиш. Но, по дяволите, сега трябва да си починеш.
Изчезна в банята и излезе с влажен пешкир. Седна до нея и започна да бърше глината от ръцете й.
— Добре е да взема душ.
— След като се наспиш.
Остави пешкира на тоалетката, накара я насила да легне и я зави.
— Опасявах се, че ще се окаже той — прошепна тя. — Много ми се искаше да се окаже Джон Девън, но същевременно се страхувах.
— Знам. — Загаси лампата в банята, седна до Ив и взе ръцете й в шепи. — Но не бе готова да се откажеш, нали?
— Не можех. Нямаше начин. И ти го знаеше.
Леко стисна ръцете й, това бе единственият му отговор.
— Щом това е Джон Девън, излиза, че онова чудовище вероятно казва истината. Вероятно не Фрейзър е убил Бони.
— Възможно е, но не е задължително. Само защото Дом е убил едно от децата, които според твърденията на Фрейзър са негово дело, още не значи, че Дом е убил всичките.
— Но сега шансовете Дом да е убил Бони са по-големи.
— Не знам, Ив — промълви Джо уморено. — Просто не знам.
— И е възможно още да държи костите й. Онова момиченце може да е малката ми Бони. Не му стига, че я е унищожил, ами сега я държи и като трофей.
— Държи костите й за примамка.
— Адски ми е гадно, като си представя, че това чудовище е при нея. Адски.
— Шшт… Не мисли за това.
— И как според теб мога да престана?
— По дяволите! Откъде да знам? Но го направи. — Замълча за миг. — Той иска именно това. Да те контролира. Подстави си каква наслада ще му донесе представата как лежиш тук и страдаш заради нещо, извършено от него. Заспи и по този начин ще измамиш кучия му син.
Джо беше прав: тя постъпваше точно според желанията на Дом.
— Извинявай. Не исках да рухна. Вероятно съм уморена.
— Никак не е чудно.
— Объркана съм. Трудно ми е да не… Исках да я прибера вкъщи, но не като…
— Ще се заловиш с тази работа, след като се наспиш.
— И ти не си спал.
— Откъде знаеш? Съмнявам се, че изобщо си подозирала за присъствието ми на планетата, докато работеше върху момченцето.
— Не е вярно.
— Нима?
— Винаги усещам присъствието ти. То е като… — Трудно й бе да обясни. — Все едно имаш стар дъб в градината си. Дори да не му обръщаш внимание, никога не забравяш истински, че е там.
— Май ме обидиха. Дърво? Дърво ли ме нарече?
Не. Ако й напомняше дърво, то бе, защото й осигуряваше подслон и закрила и проявяваше търпение.
— Много си умен. Как не се сетих, че няма да успея да те излъжа?
— И не съм толкова стар.
— Но достатъчно. — Усмихна се, даде си сметка Ив. Само преди малко изпитваше болка, а сега вече се чувстваше по-добре. Джо винаги я караше да се чувства по-добре. — Вече съм наред. Не е нужно да стоиш при мен.
— Ще поостана. Вероятно си изпаднала в истерия, за да ме наричаш дъб. Единственият начин да се отървеш от мен е да заспиш.
Вече я налягаше дрямка. Нямаше нищо страшно в момента да остави нещата такива, каквито са. Джо е до нея и пропъжда мрака.
— Това ми напомня пътуването до остров Къмбърленд, след като екзекутираха Фрейзър. Помниш ли? По същия начин държеше ръцете ми и ме караше да говоря, говоря…
— А сега се опитвам да те накарам да млъкнеш.
За миг тя остана смълчана. После промълви:
— Той започва да ме плаши, Джо.
— Няма от какво да се страхуваш. Няма да допусна нищо да ти се случи.