Погледна отново назад към перверзника. Още се криеше зад контейнерите.
— Довечера е по-добре да спиш другаде. Има едно място близо до Юниън Мишън. Ще ти го покажа.
— Бива. На училище ли отиваш? — попита Майк. — Ще те поизпратя натам.
Очевидно беше самотен. Понеже е едва шестгодишен, още не се бе научил да не обръща внимание на празнотата.
— Разбира се. Защо не?
Тя му се усмихна.
Дом не бе сигурен, докато не я видя да се усмихва.
Усмивката бе топла и сладка. Още по-привлекателна заради необичайната бдителност на хлапето и очевидната жилавост. Ако не бе забелязал размекването, нямаше да е толкова сигурен. Но сега бе напълно убеден.
Малката, Джейн Макгиър беше идеална.
— Сигурно ли е, че момчето е Девън? — попита Спиро, щом Джо отвори вратата по-късно същия следобед.
— Доста му прилича. — Джо посочи статива. — Снимката е върху работната маса. Виж я.
— Точно това ще направя. — Прекоси стаята. — Къде е госпожа Дънкан?
— Още спи.
— Събуди я. Искам да поговоря с нея.
— Гледай си работата. Изтощена е. Говори с мен.
— Трябва да… — Подсвирна леко, когато сравни възстановката със снимката. — Господи, много я бива.
— Прав си.
Хвърли снимката обратно върху масата.
— Почти ми се ще да не е той. Осъзнаваш ли какво означава?
— Да. А и Ив го знае.
— Ще се наложи да я използвам, Куин.
— Никой не може да използва Ив.
— Освен ако тя не желае да бъде използвана — уточни Ив от прага. Тръгна към тях. Очевидно току-що бе станала от леглото. Косите й бяха разчорлени, дрехите — изпомачкани. — И фактът, че той е Джон Девън, не е от особено значение за вас, Спиро. И без това щяхте да се опитате да ме използвате.
Спиро погледна отново към черепа.
— Възможно е твърденията на онзи тип, че Фрейзър си е приписвал негови убийства, да са верни.
— Някои от неговите убийства — поправи го Джо. — Разполагаме само с двете момчета.
— Не са ли достатъчно? — Спиро се обърна към Ив. — Ще ми помогнете ли?
— Не. Възнамерявам да помогна на себе си. Заедно с Джо осигурете на мама безопасност и ще позволя да ме използвате за примамка.
— Няма да го допусна — намеси се Джо.
Тя не му обърна внимание, а попита Спиро:
— Той ме наблюдава, нали?
— Куин ли ви каза?
— Не. Дом знаеше за пътуването ни до Таладега. — Погледна към Джо. — И какво още?
— Някой е държал къщурката под око. Вчера накарах Спиро да изпрати екип да огледа храстите, сред които се е крил и наблюдавал.
— Благодаря за информацията.
— Е, сега вече знаеш. Пък и до неотдавна беше прекалено заета. — Усмихна се. — Не допускам да се появи, докато Чарли и другите хора на Спиро патрулират отвън, а аз съм вътре.
— Не бъди така убеден. Очевидно е отегчен, иначе нямаше да поеме толкова много рискове.
Усмивката му изчезна.
— За толкова нестабилен ли го смяташ?
— По някаква причина е напълно отчаян, според мен. Но не ми се вярва засега да направи опит да ме убие. Не и преди да получи онова, което желае.
— А когато се опита, ние ще сме насреща — обади се Спиро.
— Нима? — попита тя уморено. — Защо ще напада, ако осъзнава риска да го хванат? Ако е толкова умен, колкото мислите, ще намери начин да стигне до мен, като ви избегне. Екипът ви откри ли някакви улики вчера.
— Все още изследваме… — Спиро поклати глава. — Не. Нищо — призна.
Тя сви рамене.
— Ето за това ви говоря.
— Какво предлагате?
— Ние да вървим след него, а не да изчакваме той да тръгне след мен.
— Много по-безопасно е за вас…
На вратата се почука. Чарли се усмихваше извинително.
— Съжалявам за безпокойството, но дали вече не се обадиха по телефона? Мина повече време, отколкото очаквах.
— Никой не се е обаждал — отвърна Джо.
— Защо не питаш мен? — обади се Спиро суховато. — Не ти ли хрумна, че като по-висшестоящ ще потърсят мен?
Чарли го изгледа напрегнато.
— И обадиха ли се?
— Снощи. Ще ми изпратят целия доклад по факса в Таладега. Изненадаха се, че не съм уведомен за искането ти да влязат направо във връзка с теб.
Чарли сви устни.