— Не. Ти си настойчив. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Престани.
— Хубаво. Май получих отговор. — Взе куфара си от задната седалка. — Ще стана много по-сговорчив, след като си взема душ. Сега ли искаш да се изправя пред Логан, или ще ми покажеш къде да отпусна уморената си глава?
Да е по-сговорчив, определено щеше да е добре.
— Не очаквай да се появя с официален костюм; ако тук така е прието, ще се храня в кухнята. Дойдох само с един куфар.
— Луд ли си? Знаеш, че не обичам такива работи. Самата аз се преобличам по няколко пъти на ден само защото е прекалено горещо.
— Човек никога не знае. Напоследък се движиш все сред големци.
— Логан не се държи като големец. Е, поне не на острова. Живеем така непринудено, както живеех в Атланта.
— Много умно от страна на Логан.
— Той също работи усилено. Тук отмята толкова работа, колкото и когато е в Щатите. Обича да се отпуска при възможност. — Спря пред входната врата. — Защо дойде, Джо? В отпуска ли си?
— Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, отделът ми дължи няколко седмици… Работих усилено, докато ти си се излежавала на слънце в този тропически рай.
— Тогава защо твърдиш, че не си съвсем в отпуска? Защо дойде, Джо?
— Да те видя.
— Не, кажи ми истината. Усмихна й се.
— За да те отведа у дома, Ив.
Логан се извърна от прозореца, когато тя влезе в кабинета.
— Къде е той?
— Показах му стаята. Ще го видиш на вечеря. — Сбръчка нос. — Знам, че нямаш търпение.
— Негодник.
Тя въздъхна. Стремежът да постигне що-годе прилични отношения между двамата мъже, на които държеше, се оказа доста трудно начинание.
— Можех да се срещна с него в Таити. Поканих го тук, защото ми обеща, че ще се държиш добре.
— Толкова добре, колкото и той се държи с мен. — Логан протегна ръка към нея. — Ела тук. Имам потребност да те докосна.
Тя прекоси стаята и пое ръката му.
— Защо?
Не й отговори. Вместо това промълви:
— И двамата знаем защо е тук. Говори ли вече с теб?
— Само спомена, че е дошъл да ме отведе у дома.
Логън изруга.
— Какво му отговори.
— Нищо.
— По дяволите, изключено е да заминеш. Отново ще попаднеш в онази дупка, откъдето те измъкнах.
— Не беше чак толкова тъмна. Разполагах с работата си. Имах цел. Ти така и никога не го разбра, Логан.
— Разбирам, че съм на път да те загубя. — Ръката му стисна нейната. — Тук беше щастлива, нали? Беше щастлива с мен?
— Да.
— Тогава не допускай да приключи. Не слушай този проклет омайник.
Тя го погледна безпомощно. Господи, никак не желаеше да го нарани. Жилавият, умен, чаровен Джон Логан, ръководител на огромна корпорация и изключителен бизнесмен. Никога не бе допускала колко уязвим ще се окаже.
— Не е ставало дума да оставам тук за постоянно.
— Аз искам да е за постоянно. Никога не съм възнамерявал да е иначе.
— Не си ми го казвал.
— Наложи се да проявя предпазливост, за да не побегнеш. Но сега ти го заявявам.
Щеше й се да не го бе правил. Така й беше още по-трудно да вземе решение.
— Ще поговорим за това по-късно.
— Ти вече си решила как да постъпиш.
— Не съм. — Свикна с това прекрасно, спокойно място. Свикна и с Логан. Прекараха такива нежни, пълни с чувства и спокойствие дни. Ала същевременно се чувстваше неспокойна. Никога ли нямаше да я напусне това усещане? — Не съм сигурна какво точно ще направя.
— Той ще се опита да те убеди.
— Сама взимам решенията си. Няма да му позволя да ме притиска.
— Не би го направил. Прекалено е интелигентен. Познава те отлично. Това не означава, че няма да прибегне до всевъзможни средства, за да те накара да се върнеш. Не го слушай.
— Трябва да го изслушам. Той е най-добрият ми приятел.
— Така ли? — Нежно я погали по бузата. — Тогава защо иска да те върне обратно в света, който заплашва да те унищожи? Колко дълго ще си в състояние да се занимаваш с черепи и убийства, преди да стигнеш до нервен срив?
— Все някой трябва да върши тази работа. В състояние съм да донеса утеха на много родители, които като мен копнеят да открият децата си.
— Остави някой друг да го прави. Ти си прекалено чувствителна на тази тема.