— Заради Бони ли? Всъщност тя ми помага да се чувствам по-добре с онова, което върша. Кара ме да се трудя по-усилено за другите родители, които като мен копнеят да приберат децата си у дома.
— Това те превръща в абсолютен работохолик.
Тя свъси вежди.
— Не и на този остров. Тук дори нямам достатъчно работа.
— Това ли ти е проблемът? Тогава да се върнем в Щатите. Ще се настаним в къщата ми в Монтрей.
— Ще поговорим за това по-късно — отклони отговора тя.
— Добре. — Целуна я силно и сладко. — Просто исках да спечеля позиции, преди Куин да го стори. Давам ти различни възможности. Ако не ти допадат предложените досега, ще намеря други.
Тя го прегърна.
— Ще се видим на вечеря.
— Помисли си добре, Ив.
Тя кимна и излезе от стаята. Как да не мисли за казаното? Държеше на Логан. Обичаше ли го? Какво всъщност представлява любовта, запита се. Не бе запозната особено добре с любовта между мъжете и жените. Навремето си въобразяваше, че обича бащата на Бони, но тогава бе едва петнадесетгодишна. По-късно си даде сметка, че чувствата й към него са били страст и потребност от близост в един суров свят. Последваха още няколко връзки, но те бяха без значение — мигом избледняваха в сянката на работата й. За Логан не можеше да се каже, че не е важен, а той щеше да се съпротивлява да не бъде засенчен от никого и от нищо. Успяваше да я възбуди до страст, проявяваше внимание и грижа. Щеше да й е трудно ако изчезне от живота й. Вероятно това представлява любовта.
В момента не желаеше да анализира каквото и да било. Ще го направи, след като разговаря с Джо. Ще отиде в ателието си и ще поработи по реконструкцията и състаряването на снимката на Либи Крандал, отвлечена на осемгодишна възраст от баща си.
Ив мина по коридора и се насочи към френския прозорец, който водеше към ателието. Наоколо бе слънчево; всичко на този остров бе слънчево, ярко и чисто. Именно такъв искаше да съхрани и живота й Логан: винаги облян в слънчева светлина, далеч от тъмнината. Защо да не му позволи? Нека болката избледнее. Нека споменът за Бони изчезне. Нека друг помага на всички изгубени деца по света.
Не беше възможно. Бони и другите изчезнали деца бяха втъкани в живота и в сънищата й; съставяха огромна част от същността й — вероятно по-добрата част от нея.
Логан я познаваше толкова добре. Не беше възможно да се повярва как така никога не прие истината за нея — че тя принадлежи на тъмнината.
Финикс, Аризона
Тъмнина. Дом винаги бе харесвал нощта. Не защото го прикриваше, а заради възбудата от неизвестното. Нищо не изглеждаше същото през нощта, а същевременно за него всичко придобиваше далеч по-ясни очертания. Не бе ли писал нещо подобно Екзюпери?
А, да — сети се: „… когато е приключил унищожителният дневен анализ и всичко истински важно става отново цялостно и непоклатимо. Когато човек събира отломъците си и расте със спокойствието на дърво…“
Той никога не се разпадаше на отломъци, но нощта му вдъхваше чувство за спокойствие и сила. Скоро спокойствието щеше да изчезне, но силата щеше да ехти в душата му като хор от хиляда певци.
Хор. Усмихна се, като си даде сметка как една мисъл те навежда на друга.
Седна по-изправен зад волана. Тя излизаше от къщата. Беше я подбрал изключително внимателно, за да е труден случай. Не се съмняваше, че ще е много по-стимулираща от последното му убийство. Деби Джордан — руса, тридесет и една годишна, омъжена, майка на две деца. Беше касиер на родителско-учителския комитет, имаше хубав сопранов глас и пееше в хора на методистката църква на Хил стрийт. Сега отиваше на репетиция. Така и нямаше да пристигне там.
Глава 2
По време на вечерята Джо и Логан се държаха възпитано един към друг, но Ив долавяше взаимната им враждебност.
Ненавиждаше цялата ситуация. Обичаше нещата да са честни и ясни. Като ги наблюдаваше, й приличаха на два айсберга, насочили се един към друг, без да знаят кога ще се сблъскат, защото огромната част от тях бе скрита под повърхността.
Не издържаше повече. Десертът да върви по дяволите.
Скочи от стола.
— Хайде, Джо. Да отидем да се поразходим.
— Мен не ме ли каниш? — възнегодува Логан. — Доста невъзпитано, а и още не сме приключили с вечерята.
— Аз се нахраних. — Джо стана и остави салфетката. — Правилно разбра: не, не си поканен.