— И без това щеше да ми е отегчително. Май се досещам какво ще кажеш на Ив. — Облегна се непринудено назад. — Действай. Свърши онова, за което пристигна. Ще говоря с нея, когато се върне.
— Хич не ти е отегчително. — Джо се отправи към вратата. — Изплашен си до смърт.
Ив го последва забързано по коридора.
— По дяволите, налагаше ли се да надрънкаш тези глупости.
— Да. — Усмихна й се. — Трябваше да го чуе. Цялата вечер се държах прекалено учтиво. Отрази се на храносмилането ми.
— Намираш се в неговата къща.
— Това също ми се отразява зле. — Насочи се към френските прозорци. — Хайде да се поразходим по плажа.
И тя изпитваше облекчение да напусне къщата. От силното напрежение едва дишаше.
Събу обувките си, щом стигнаха терасата, и изчака Джо да свали своите обувки и чорапи и да навие крачолите на панталоните си. Напомни й за последния път, когато го видя на моторницата му: гол до кръста, с навити до прасците панталони в цвят каки; смееше се през рамо към Ив и Даян, докато караше лодката из езерото.
— Още ли притежаваш къщурката при езерото?
Той кимна.
— Но дадох къщата в Бъкхед на Даян като част от споразумението помежду ни.
— Къде живееш сега?
— В апартамент близо до участъка. — Последва я по пътеката към плажа. — Бива си го. А и без това не прекарвам кой знае колко време в него.
— Не се и съмнявам. — Стъпи върху хладния мек пясък. Вече се чувстваше по-добре. Шумът от прибоя й действаше успокояващо. И присъствието на Джо й действаше успокояващо. Познаваха се толкова добре, все едно беше насаме със себе си. Е, не съвсем. Джо никога не й позволяваше напълно да забрави кой е и какъв е. Но бяха някак… свързани. — Не се грижиш добре за себе си. Изглеждаш уморен.
— Изкарах тежка седмица. — Закрачи редом с нея и известно време остана смълчан. — Майка ти разказа ли ти за Таладега?
— Какво е станало там?
— Допуснах, че няма да ти каже. Писаха във всички вестници, но тя не би ти съобщила нищо, което ще те измъкне оттук.
Ив се напрегна.
— Какво е станало?
— В стръмния склон близо до водопадите намериха девет скелета. Единият е на малко момиче. От бялата раса.
— Колко малко?
— На седем-осем години.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Откога е заровена?
— По първоначални преценки между осем и дванадесет години. — Замълча, после добави: — Възможно е и да не е Бони, Ив. Другите скелети са на възрастни, а доколкото ни е известно, Фрейзър е убивал единствено деца.
— Доколкото ни е известно. Той не каза нищо. — Гласът й потреперваше. — Копелето само се усмихваше и не казваше нищо. Спомена, че я е заровил, а после не отрони и думичка…
— Спокойно. — Джо хвана ръката й и нежно я стисна. — Успокой се, Ив.
— Не ми казвай да съм спокойна! Възможно е Бони да е открита, а ти ми говориш да съм спокойна!
— Не искам да се надяваш излишно. Ами ако това дете е по-голямо? Пък и не е установено точното време, когато е било заровено.
— И все пак може да е тя.
— Има подобна вероятност.
Тя затвори очи. Бони.
— Но е възможно и да не е.
— Бих могла да я върна у дома — прошепна тя. — Бих могла да прибера бебчето си у дома.
— Ив, ти не ме слушаш. Изобщо не сме сигурни, че е тя.
— Слушам те. И съзнавам, че е така. — Но се бе приближила до мечтата си повече, отколкото през всичките изминали години. Истината е, че можеше да е Бони. — Ще проверите ли зъбите?
Той поклати глава.
— В устата на черепите няма зъби.
— Какво?
— Според нас убиецът е изтръгнал зъбите, за да не бъдат идентифицирани труповете.
Тя трепна. Умен ход. Брутален, но умен. А Фрейзър определено беше умен.
— Съществува анализ на ДНК. Няма ли да направите изследвания?
— Извадихме малко костен мозък. Обработват го в лабораторията. Но знаеш, че за тези изследвания е необходимо известно време.
— Защо не използвате същата частна лаборатория, до чиито услуги прибягнахте миналия път.
— Телър не се занимава вече с изследване на ДНК. Не остана доволен от всичко, което се изписа по вестниците за лабораторията му, когато ни свърши услугата.
— Тогава колко време ще е нужно?
— Най-малкото четири седмици.
— Не. Ще полудея. Трябва да знам. — Пое си дълбоко въздух. — Ще ми позволят ли да реставрирам лицето й?