Джо.
Не, няма да хукне към Джо.
Джейн и Сара бяха в кухнята. Ще отиде там, ще седне до масата и ще ги слуша как си приказват и се смеят. Ще погали Монти, а после ще се обади на майка си. Ще си намира занимания, ще се постарае да не мисли за снимката или за Дом, а само за стойностните неща в живота.
И скоро нахлулият в душата й хлад ще изчезне.
Червенокосата кукла се взираше в Ив със стъклените си кафяви очи. Порцелановата й шия бе разрязана от ухо до ухо.
— Намерих я на алеята. Вероятно някой я е хвърлил през портата — предположи Хърб Букър тихо. — Видеокамерата изключи и Хуан попадна на куклата, когато отиде да провери какво става. Обективът на камерата се оказа разбит. Сигурно с изстрел от далекобойно оръжие, защото камерата не е запечатала нищо. Канех се да звънна на господин Логан, но сметнах за редно първо да ви покажа това.
— Да — отвърна тя глухо.
— Нямаше я, когато господин Куин и господин Грънард тръгнаха преди малко. — Поколеба се. — Това е кукла, прилича на малко момиче.
— Виждам.
Бони.
Джейн.
— Гадна работа. Според мен по-добре да звъннем на някого.
— Аз ще се погрижа.
— Не се обиждайте, госпожо, но това може да означава, че малкото момиче…
— Аз ще се погрижа, Хърб. — Ръката й стисна още по-силно куклата. — Благодаря ти за загрижеността.
— Според мен по-добре да премислите…
— Тръгвай си. — Спря се и се постара да смекчи тона.
— Извинявай. Разстроена съм. Искам да остана сама и да помисля. Не се обаждай на никого. Дори и на господин Логан. Чу ли ме?
— Чух.
Но не каза, че няма да го направи. Пък и защо да й се подчинява? Нали Логан му плаща заплатата?
— Дори и на господин Логан — повтори тя и добави: — Поне не преди утре. Става ли?
Той сви рамене.
— Вероятно. Хуан и аз ще патрулираме наоколо довечера. Няма защо да се притеснявате.
— Благодаря.
Да не се притеснява ли? Дом се бе приближил достатъчно, за да подхвърли обезобразената кукла буквално пред входната й врата.
Букър не помръдваше.
— Довиждане, Хърб.
Отиде във всекидневната и миг след това чу входната врата да се затваря след него.
Седна на дивана, извади мобилния телефон и го постави на масичката пред себе си.
И зачака той да й звънне.
Телефонът иззвъня почти в полунощ.
— Само за да послужи като напомняне — каза Дом.
— Какво става? Омръзна ли ти да ми изпращаш кости?
Последва изненадано мълчание.
— Сърдита си.
— Определено.
— Интересно развитие.
— Да не си очаквал да стоя и да треперя в тъмнината, кучи сине?
— Не съм мислил сериозно по въпроса. Както ти казах, исках да ти напомня за важните неща в живота ти. Според мен започваш да забравяш кои точно са те.
— Важни ли? Ти ли си важен за мен?
— Точно така. В момента за теб няма нищо по-важно от мен.
— Върви по дяволите. След тези думи затвори.
Пет минути по-късно телефонът звънна отново. Тя не му обърна внимание.
През следващия час звъня още четири пъти. Тя не отговори.
Джо се прибра вкъщи към два след полунощ.
Ив все още седеше на дивана и държеше куклата, когато той влезе във всекидневната.
Той хвърли един поглед към куклата, а после към изражението на лицето й.
— По дяволите! Какво стана?
— Дом я е подхвърлил на алеята. Хърб не ти ли каза?
Той поклати глава.
— Изненадах се защо и двамата стояха на портата, когато пристигнах. Той обади ли се?
— Да.
Коленичи пред нея.
— Лошо ли беше?
— С този психопат винаги е лошо. Той иска да е така. — Гласът й трепереше. — Според него не му обръщам достатъчно внимание. Искал да ми напомни, че все още е наоколо.
Джо нежно отмести косата от лицето й.
— Как би го забравила?
— Не му е достатъчно. Иска да контролира живота ми. Иска да се превърне в моя живот. — Погледна към куклата. — Подхвърлил ми е тази гадост, за да си спомня за Бони, Джейн и всички останали…