Докоснах вратата на шкафчето си и тя се отвори с тихо метално изщракване. Вътрешността му бе оскъдно украсена. Снимка на принцеса Лея с лазерен пистолет. Групова снимка на членовете наМонти Пайтънс костюмите им отСвещеният Граал.Корицата на списаниеТаймс Джеймс Холидей. Протегнах се и потупах купчината учебници на горния рафт, те изчезнаха и се появиха след миг в инвентара на аватара ми.
Като изключим тях, той имаше само още няколко предмета: фенерче, къс железен меч, малък бронзов щит и кожени доспехи. Вещите ми бяха с ниско качество и нямаха магически функции, но единствено това можех да си позволя. Предметите в ОАЗИС струваха колкото и вещите в истинския свят (понякога дори повече) и за тях не се плащаше с ваучери за храна. Кредитите — паричната единица на ОАЗИС — в сегашните тежки времена бяха една от най-стабилните валути в света.
От вътрешната страна на шкафчето ми имаше закачено малко огледало, в което зърнах виртуалния си облик. Бях направил лицето и тялото на аватара си до голяма степен като истинските си. Той обаче имаше малко по-малък нос и беше по-висок. И по-слаб. И по-мускулест. И нямаше акне. Но освен тези няколко дребни подробности, бяхме почти идентични. Строгите правила за външния вид в училище налагаха всички аватари да са с човешки облик, от същия пол и на същата възраст, като притежателите си. Не се допускаха гигантски двуглави еднорози хермафродити. Не и на територията на училището.
Можеше да кръстиш аватара си, както поискаш, стига името да беше свободно. Тоест вече да не се използваше от някого другиго. Името на аватара представляваше също имейл адреса ти и потребителското име в чата, затова всеки се стараеше да си измисли нещо готино и лесно за запомняне. Знаменитостите плащаха огромни суми на киберклошарите, за да си купят вече резервираните от тях имена.
Когато създадох първия си аватар в ОАЗИС, го кръстих "Уейд_Великолепният". След това си сменях името на всеки няколко месеца, обикновено с нещо все така абсурдно. Но сега аватарът ми трябваше да е с постоянно име за следващите пет години. В деня, в който започна Ловът и реших да стана ловец, се прекръстих на Парзивал — като рицаря от легендите за крал Артур, който бе открил Свещения Граал. Другите, по-популярни начини на изписване на името — Парсифал и Пърсивал, вече бяха заети. Но на мен и без това Парзивал ми харесваше повече. Беше звучно.
Рядко някой използваше истинското си име онлайн, защото едно от най-ценните неща в ОАЗИС беше анонимността. Във виртуалната среда никой не знаеше кой си в действителност, освен ако ти не пожелаеше да му кажеш. На този факт се дължеше и голяма част от популярността и културата на ОАЗИС. Реалното ти име. Пръстови отпечатъци и снимки на ретините се съхраняваха в акаунта ти, ноГригериъс Симюлейшън Систъмспазеха тази информация криптирана и поверителна. Дори служителите на ГСС не можеха да видят истинската самоличност на аватарите. Докато Джеймс Холидей още управляваше компанията, при едно шумно и безпрецедентно дело във Върховния съд си бе извоювал правото всеки потребител на ОАЗИС да пази истинската си самоличност в тайна.
Когато се записах в образователната система на ОАЗИС, трябваше да посоча истинското си име, домашен адрес и номер на социалната осигуровка. Тази информация се съхраняваше в ученическия ми профил, но до нея имаше достъп единствено директорът на училището. Никой от учителите и съучениците ми не знаеше кой съм в действителност, нито пък аз знаех кои са те. Знаеха само първото ми име. Учениците нямаха право да използват името на аватара си в училище. Правилото бе въведено, за да не се налага учителите да произнасят абсурдни обръщения в случаи като: "Мазна_Пъпка, моля те, внимавай!" Или "Секси_Уанг69, стани и си прочети есето!" Затова учениците бяха задължени да използват истинските си първи имена, следвани от число, за да се различават от другите ученици със същото малко име. Когато се записах, в училището вече имаше други двама ученици с малко име Уейд и затова ми дадоха потребителско име УейдЗ. То се изписваше над главата на аватара ми, докато се намирах на територията на гимназията.
Звънецът иззвъня и в крайчеца на дисплея ми се появи съобщение, което ме информираше, че първият час започва след четирийсет минути. Обърнах се и тръгнах по коридора чрез поредица от едва доловими движения на ръката, с които насочвах аватара си. Можех да се придвижвам и с гласови команди, когато ръцете ми бяха заети.