Тръгнах към кабинета по история и по пътя се усмихвах и махах на познати лица. Бях последен клас и това училище щеше да ми липсва, когато завършех след няколко месеца. Не горях от желание да завърша. Нямах пари за колеж, дори и виртуален, а оценките ми не бяха чак толкова добри, че да спечеля стипендия. Единственият ми план, след като завършех, беше да стана професионален ловец. Нямах голям избор. Спечелването на състезанието беше уникалният ми шанс да се измъкна от купчините. Освен ако не исках да подпиша петгодишен обвързващ договор с някоя корпорация, а това ми се струваше толкова привлекателно, колкото да се отъркалям в натрошени стъкла чисто гол.
Докато вървях по коридора, пред шкафчетата започнаха да се материализират и други ученици — полупрозрачни привидения, които постепенно ставаха плътни. По коридора започнаха да отекват гласовете на тийнейджъри. Не след дълго чух някой да казва нещо обидно по мой адрес.
— Я виж ти! И това ако не е Уейд3! — извика един глас.
Обърнах се и видях Тод13, противен аватар, който познавах от часовете по алгебра. Беше с няколко от приятелите си.
— Чудни дрешки — продължи той, — Откъде докопа това готино екипче?
Аватарът ми беше облечен с черна тениска и сини джинси, едно от безплатните облекла, които можеше да избереш при създаването на акаунта си. Също като малоумните си приятели, Тод13 носеше скъп дизайнерски костюм, купен от мола на някоя друга планета с парите на баща му.
— Майка ти ми ги купи — отвърнах, без да се спирам. — Благодари ѝ от мое име, когато се прибереш да те накърми и да ти даде джобни пари.
Детинско, знам. Но макар и виртуална, това бе гимназия, а колкото по-детинска бе обидата, толкова по-силно въздействие имаше.
Отговорът ми предизвика смях у няколко от приятелите му и други ученици, които стояха наблизо. Тод13 се намръщи и дори се изчерви — сигурен знак, че бе изключил функцията за емоции в реално време, чрез която аватарът показваше изражението и езика на тялото на потребителя. Той понечи да отговори, но аз го изпреварих и изключих звука му, за да не чувам какво казва. Просто се усмихнах и продължих по пътя си.
Една от любимите ми функции в онлайн училището беше възможността да изключвам звука на съучениците си и прилагах тази опция почти всеки ден. Най-хубавото обаче беше, че тевиждаха,че съм ги изключил и не можеха да направят нищичко по въпроса. В училището никога нямаше сбивания. Симулацията просто не го позволяваше. Цялата планета Лудус беше зона, забранена за битки. В това училище единствените оръжия бяха думите, а аз умеех да боравя добре с тях.
Ходех на училище в реалния свят до шести клас. И изживяването никак не беше приятно.
Бях болезнено срамежливо, тромаво хлапе с ниско самочувствие, което почти не умееше да общува — страничен ефект от прекараното в ОАЗИС детство. Не се чувствах удобно в кожата си. Онлайн нямах никакъв проблем да разговарям и да се сприятелявам. Но в истинския свят общуването — особено с деца на моята възраст ме притесняваше ужасно. Не знаех как да се държа и какво да казвам, a когато все пак съберях смелост да проговоря, като че ли винаги казвах нещо неуместно.
Част от проблема беше свързан с външния ми вид. Бях с наднормено тегло, откакто се помнех. За това допринасяше и диетата ми от отпусканите с купони храни, наблъскани със захар и нишесте, но също и бях пристрастен към ОАЗИС, поради което, докато не пригодих велоергометъра в скривалището си като средство за зареждане на батериите, се движех единствено, когато бягах от побойници преди и след училище Ситуацията се влошаваше още повече и поради оскъдния ми гардероб, съставен изцяло от дрехи, които не ми бяха по мярка, купувани от магазини "втора употреба" и получавани от дарения. С тях все едно на челото си имах нарисувана мишена.
Стараех се обаче да се впиша в обстановката. Години наред оглеждах столовата като терминаторТ- 1000в търсене на групичка, която да ме приеме. Но дори останалите неудачници не искаха да имат нищо общо с мен. Бях твърде странен дори за чудаците. Ще попитате за момичетата. Беше изключително преживяване да разтоварям с тях. За мен те представляваха екзотичен извънземен вид, едновременно красив и страшен. Винаги, когато се приближавах до някое, неизменно ми избиваше студена пот и губех способността да съставям пълни изречения.
За мен училището беше урок по еволюция. Ежедневни подигравки, тормоз и изолация. В шести клас вече започнах да се чудя дали щях да успея да запазя здравия си разум през шестте години, които оставаха до дипломирането.
И тогава, един прекрасен ден, директорът ни съобщи, че всеки ученик с успех над средния можеше да кандидатства за прехвърляне в новата образователна система на ОАЗИС. Системата на държавните училища в реалността беше зле финансирана и от десетилетия не успяваше да поеме всички ученици. Условията в много от училищата бяха станали толкова ужасни, че насърчаваха всяко дете с успех над посредствения да си остане вкъщи и да посещава онлайн училище.