Отворих я. Зад нея имаше спираловидно стълбище, което водеше до върха на най-високата кула. Там намерих кабинета на Анорак. Стените бяха обрамчени от високи етажерки, пълни с древни свитъци и прашни книги със заклинания.
Отидох до прозореца, от който се разкриваше зашеметяващата гледка. Наоколо вече не цареше пустош. Погромът, причинен отКатаклизма,бе заличен — и цяла Хтония се бе възстановила заедно със замъка.
Огледах стаята. Точно под познатата картина на черния дракон имаше богато украсен кристален пиедестал, върху който стоеше златен бокал, инкрустиран с мънички скъпоценни камъни. Диаметърът му бе точно колкото на яйцето в ръцете ми.
Поставих го в бокала и то пасна идеално.
В далечината чух фанфари и Яйцето засия.
— Ти спечели — обади се глас. Обърнах се и видях, че зад мен стои Анорак. Черната му като обсидиан роба сякаш поглъщаше слънчевата светлина в стаята. — Честито — протегна той дългите си пръсти.
Поколебах се, защото се зачудих дали това не е поредният трик. Или може би последното изпитание…
— Играта свърши — каза Анорак, сякаш бе прочел мислите ми. — Време е да получиш наградата си.
Погледнах към протегнатата му ръка. После, след миг колебание, я стиснах.
Изведнъж между нас изригна синя светлина, която се плъзна и ни обгърна, сякаш аватарът му даваше сила на моя. Когато светлината се стопи, Анорак вече не беше облечен с черната си магьосническа роба. Всъщност той вече изобщо не изглеждаше като Анорак. Беше по-нисък, по-слаб и не толкова красив. Сега аватарът изглеждаше като Джеймс Холидей. Блед. Слаб.
На средна възраст. Носеше износени джинси и избеляла тениска наSpace Invaders.
Погледнах надолу към своя аватар и видях, че сега аз бях облечен с робата на Анорак. Тогава забелязах, че иконите и показателите за статуса в края на дисплея ми също се бяха променили. Всички показатели на аватара ми бяха на максимална степен, а имах и списък с магии, сили и вълшебни предмети, които сякаш нямаха край.
Броячите за ниво и бойни точки на аватара ми имаха след себе си знаци за безкрайност.
А броячът ми за кредити показваше число, дълго дванайсет цифри. Това означаваше, че бях мултимилиардер.
— Поверявам ОАЗИС на теб. Парзивал — каза Холидей. — Твоят аватар е безсмъртен и всемогъщ. Ако искаш нещо, трябва само да си го пожелаеш. Страхотно, нали? — Той се приведе напред и сниши глас. — Направи ми една услуга. Опитай се да използваш силата си само за добри дела. Разбрахме ли се?
— Да — отвърнах аз почти шепнешком.
Холидей описа жест с ръка.
— Сега това е твоят замък. Създадох тази стая така, че само твоят аватар да може да влезе в нея. Направих го, защото само ти трябва да имаш достъп до това… — Той отиде до една от етажерките и подръпна гръбчето на книга. Чу се изщракване, етажерката се плъзна встрани и разкри метална плоча в стената. В центъра на плочата имаше комично голям червен бутон, върху който бе изписана една-единствена дума:ИЗКЛЮЧВАНЕ.
— Наричам го „Големия червен бутон“ — каза Холидей. Ако го натиснеш, ще изключиш цялата ОАЗИС и ще стартираш червей, който ще изтрие всичко, което се съхранява на сървърите на ГСС, включително целия първичен код на изобретението ми. Така симулацията ще изключи завинаги. — Той се усмихна самодоволно. — Тъй че не го натискай, освен ако не си абсолютно сигурен, че се налага. — Холидей се усмихна загадъчно. — Вярвам на преценката ти.
При тези думи плъзна книгата обратно и бутонът се скри. После ме стресна, като ме прегърна през рамо.
— Слушай сега — заговори той с поверителен тон. — Преди да си тръгна, трябва да ти кажа още нещо. Нещо, което разбрах прекалено късно. — Той ме заведе до прозореца и посочи към пейзажа навън. — Създадох ОАЗИС, защото не се чувствах удобно в истинския свят. Не знаех как да общувам с хората в него. Страхувах се до смърт. Докато не усетих, че тя наближаваше. Тогава осъзнах, че колкото и страшна и болезнена да е действителността, това е единственото място, на което може да се постигне истинско щастие. Действителността ереална.Разбираш ли?
— Да. Мисля, че разбирам.
— Добре — намигна ми той. — Не допускай моята грешка. Не се крий тук завинаги.
Той се усмихна и се отдръпна на няколко крачки.
— Добре тогава. Май това е всичко. Време е да изчезвам.
И пред очите ми Джеймс Холидей започна бавно да изчезва. Усмихна се и ми помаха за сбогом, докато аватарът му бавно се стопяваше.
— Успех, Парзивал. И ти благодаря, че игра играта ми.
В следващия миг образът му изчезна напълно.