Аех бе кръстил чатрума сиМазетоБеше го програмирал да изглежда като градска стая за развлечения от края на 80-те години на XX в. Стените с ламперия бяха облепени с плакати на стари филми и комикси. В средата на стаята стоеше класически телевизорRCA,свързан с видеоBetamaх, плейър за лазерни дискове и няколко конзоли за стари видеоигри. Отсрещната стена бе заета от етажерки, пълни с притурки към ролеви игри и стари броеве на списаниеДракон.
Поддържането на чатрум излизаше скъпо, но Аех можеше да си го позволи. Той припечелваше добре, като след часовете и през уикендите се състезаваше в излъчвани по телевизионните канали двубои. Беше един от бойците с най-висок ранг в ОАЗИС и в лигатаСмъртоносни схватка,и в лигатаПленяване на знамето.Беше по-известен и от АртЗмида.
През последните няколко години Мазето се бе превърнало в място за срещи на елитни ловци. Той даваше достъп само на хора, които смяташе, че заслужаваха, поради което поканата за достъп до чатрума представляваше голяма чест, особено за нищожество от трето ниво като мен.
Когато слязох по стълбите, видях наоколо да обикалят още десетина ловци с неимоверно различни аватари. Имаше хора, киборги, демони, тъмни елфи, вулканци и вампири. Повечето от тях се бяха събрали при редица стари аркадни игри, подредени до стената. Няколко стояха до антична стереоуредба (от която в момента гърмешеДиви момчетанаДюран Дюран)и разглеждаха колекцията от оригинални аудиокасети на Аех.
Той самият се бе излегнал на един от трите дивана, подредени под формата на буквата П пред телевизора. Аватарът му беше висок, широкоплещест бял мъж с черна коса и кафяви очи. Веднъж го попитах дали прилича на аватара си, а той отвърна шеговито:
— Да. Само че в истинския свят съм ощепо-красив.
Когато се приближих, той вдигна очи от портативната електронна игра, на която играеше. Ухили се широко като Усмихнатия котарак.
— Зи! — извика той. — Как си, амиго?
Протегна дясната си ръка и плесна дланта ми, а аз се тръшнах на дивана срещу него. Аех започна да ме наричаЗималко след като се запознахме. Обичаше да измисля на хората прякори от по една буква. Своя аватар наричаше за краткоX.
— Как е, Хъмпърдинк? — Това бе наша игра. Аз винаги го наричах с някакво измислено име, започващо с X като Хари, Хюбърт, Хенри или Хоган. Опитвах се да отгатна истинското му име, което той веднъж бе признал, че започва е буквата X.
Познавах Аех от около три години. Той също учеше на Лудус и беше последна година в училище № 1172, което се намираше на другия край на планетата. Запознахме се един уикенд в обществен чатрум за ловци и веднага си допаднахме, защото имахме сходни интереси. Тоестедининтерес: бяхме вманиачени на тема Холидей и неговото Великденско яйце. След като си бяхме говорили едва няколко минути, веднага разбрах, че Аех е сериозен ловец: елитен състезател, който владееше много сериозни умствени кунг-фу хватки. Беше изучил задълбочено живота през 80-те, и то не само задължителните факти. Той бе истински изследовател на живота на Холидей. И явно бе забелязал същите качества и у мен, защото тогава ми даде визитната си картичка и ме покани да идвам в Мазето, когато си поискам. Оттогава беше най-добрият ми приятел.
С годините между нас постепенно се зароди приятелско съперничество. Често претендирахме, че ще запишем първи името си в Класацията. Непрекъснато се опитвахме да се наддумваме с познанията си за малко известни факти, свързани с Лова. Понякога дори правехме проучванията си заедно. Те обикновено се изчерпваха с гледане на лигави филми и сериали от 80-те в Мазето. Естествено, играехме и много видеоигри. С Аех пропилявахме часове наред с класическите игри за двама играчи катоContra, Golden Axe, Heavy Barrel, Smash TVиIkari Warriors.Освен моя милост Аех беше най-добрият комплексен геймър, когото бях срещал. Завършвахме наравно в повечето игри, но той ме размазваше в определени жанрове, особено в игрите със стрелба от първо лице. Те му бяха специалност.
Не знаех нищо за истинския човек, но имах чувството, че животът му у дома не беше много приятен. Също като мен, той прекарваше всяка минута, в която не спеше, в ОАЗИС. Често ми казваше, че съм най-добрият му приятел; и тъй като никога не се бяхме виждали на живо, предполагах, че и той е самотен като мен.
— Какво прави, след като изчезна така снощи? — попита и ми хвърли другия джойстик. Снощи щяхме да повисим в Мазето няколко часа и да гледаме стари японски филми на ужасите.