Когато стигнах до червената линия, която бележеше края на училищния двор, се огледах, за да се уверя, че никой не ме гледаше — и я прекрачих. В същия миг името УейдЗ, което се рееше над главата ми, се промени на Парзивал. Сега, след като бях извън територията на училището, можех да използвам отново името на аватара си. Имаше възможност и да скрия изцяло името си, както и направих, защото исках да пътувам инкогнито.
Най-близкият транспортен терминал се намираше до училището, в края на павирана пътека. Той представляваше голям павилион, увенчан с купол, носен от дванайсет бели колони. На всяка колона имаше икона за телепортация — главна Т в средата на син шестоъгълник. Часовете бяха приключили само преди няколко минути, затова се наредих на опашката от аватари, които влизаха в терминала. Вътре имаше дълги редици от кабини за телепортация. По цвят и форма ми напомняха на ТАРДИС, кораба за пътуване във времето и пространството отДоктор Кой.Влязох в първата свободна, която видях, и вратата се затвори автоматично. Нямаше нужда да въвеждам мястото, до което пътувах, защото то вече бе кодирано във ваучера ми. Просто го пъхнах в процепа и на екрана се появи карта на Лудус, на която се изписа линия, свързваща мястото, на което се намирах, с мястото, за където пътувах — примигващо зелено петно до училище № 0571. Кабината веднага пресметна разстоянието (462 км) и сумата, която учебното заведение трябваше да плати за таксата (103 кредита). Валидността на ваучера беше потвърдена, на екрана се изписа, че таксата бешеПЛАТЕНА —и аватарът ми изчезна.
В следващия миг се появих в идентична кабина, в идентичен транспортен терминал в другия край на планетата. Изтичах навън и видях училище № 0571 да се издига на юг. Зърнах няколко ученици от моето училище да вървят към близкия футболен стадион, за да гледат мача и да подкрепят отбора ни. Не знам защо изобщо си правеха труда. Можеха спокойно да гледат прякото предаване на мониторите си. А всички празни места на трибуните щяха да бъдат запълнени със случайно генерирани компютърни изображения на запалянковци, които нагъват виртуални безалкохолни напитки и сандвичи, докато ръкопляскат въодушевено. От време на време дори щяха да правят мексиканска вълна.
Затичах в противоположната посока през тучната зелена поляна зад училището. В далечината се издигаше малка планинска верига, а в подножието ѝ виждах гората с форма на амеба.
Включих автоматичния режим за тичане на аватара си, а после отворих инвентара и избрах три от предметите в него. Бронята се появи върху тялото ми, щитът ми изникна, преметнат през рамо на ремък, а мечът ми се материализира в ножницата на кръста ми.
Почти бях стигнал до гората, когато телефонът ми иззвъня. На екрана се изписа името на Аех. Сигурно се обаждаше, за да провери защо още не съм се появил в Мазето. Но ако приемех обаждането, той щеше да види как аватарът ми тичаше с всички сили през поляната и как зад гърба ми се стопяваше училище № 0571. Можех да скрия местоположението си, като приемех разговора само с аудио, но това щеше да повдигне подозрение Затова оставих обаждането да се прехвърли към видеопощата ми. Лицето на Аех се появи в малко прозорче на дисплея. Обаждаше се от някаква арена за двубои. Зад него десетки аватари бяха вкопчени в ожесточена битка на поле.
Хей, Зи, къде си? Да не мастурбираш наЖената ястреб?— Той се ухили по своя характерен начин — като Усмихнатия котарак. — Обади се, когато имаш време. По-късно ще направя пуканки и ще гледамФайърфлай.Заповядай! — Аех затвори и образът му изчезна с примигване.
Отговорих му с текстово съобщение, че имам купища домашни и не мога да се видя с него тази вечер. После извадих модулаГробницата на ужаситеи започнах да го чета отново страница по страница. Преглеждах всичко внимателно, защото бях почти сигурен, че в книжката имаше подробно описание на препятствията, които ме чакаха.
"В далечен затънтен край на света, под забравен и самотен хълм — пишеше в инструкциите на модула — се намираГробницата на ужасите— подземен лабиринт, изпълнен със страховити капани, чудати и безмилостни чудовища, пищни вълшебни съкровища, а в дълбините му се спотайва зловещият Деми-Лич."
От последното изречение ме побиха тръпки. Личът е неживо същество, често невероятно силен магьосник или крал, който чрез черна магия е свързал интелекта си със собствения си възкръснал труп и така е постигнал извратена форма на безсмъртие. Бях се бил с личове в безброй видеоигри и бях чел за тях във фентъзи романите. Те трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.
Разгледах картата на гробницата и описанията на многобройните ѝ стаи. Входът бе скрит отстрани на ронлива скала. Тунелът минаваше през лабиринт от трийсет и три стаи и крипти, всяка изпълнена с различни зли чудовища, смъртоносни капани и (най-вече) прокълнати съкровища. Ако някак си успеех да премина през всички капани и да намеря пътя през лабиринта, накрая щях да достигна Криптата на лича Ацерерак. Във въпросната стая имаше несметно съкровище, но ако го докоснех, неживият крал Ацерерак щеше да се появи и да стовари цялата си злокобна мощ върху мен. Ако по някакво чудо успеех да го победя, щях да взема съкровището и да изляза от гробницата. С това мисията и куестът приключваха.