Дотук всичко беше точно както в модула. Ако описанието му отговаряше и на останалата част от гробницата, щях да оцелея достатъчно дълго, за да намеря Медния ключ. В това подземие дебнеха само четири чудовища — гаргойл, зомби, мумия и самият злокобен лич Ацерерак. Тъй като на картата виждах къде стоеше всяко от тях, щях да избегна схватките. Освен ако, разбира се, някое не пазеше Медния ключ. А вече се досещах кой можеше да има тази чест.
Опитвах се да вървя така предпазливо, сякаш не знаех какво ме очакваше.
След като прескочих Унищожителната сфера, разположена в края на коридора, намерих скрита врата до последния капан. Тя водеше към малък полегат коридор. Лъчът от фенерчето ми зашари по влажните каменни стени. Имах чувството, че се намирам сред декора на нискобюджетен филм за магьосници и рицари, катоХоук ОтмъстителятилиГосподарят на зверовете.
Започнах да си проправям път из подземието стая след стая. Макар да знаех къде се намираха всички капани, трябваше да вървя предпазливо, за да не попадна случайно в някой от тях. Преди да изляза от стаите, събирах всички съкровища. В мрачна, отблъскваща стая на имеПараклисът на злотонамерих хиляди златни и сребърни монети, скрити между скамейките точно там, където пишеше в модула. Аватарът ми не можеше да носи толкова пари дори и в Торбата за предмети, която открих. Събрах колкото златни монети можах — и те се появиха в инвентара ми. После автоматично се преобразуваха и броячът за кредитите ми скочи на повече от двайсет хиляди — най-голямата сума, която някога бях притежавал. Освен кредитите, той получи и съответния брой точки, задето бях намерил монетите.
По пътя си из гробницата се сдобих и с няколко вълшебни предмета. Пламтящ меч +1. Ясновидски кристал. Защитен пръстен +1. Намерих дори и Ризница +3. Това бяха първите ми магически предмети, които ме накараха да се чувствам непобедим.
Щом облякох вълшебната ризница, тя се сви и прилепна идеално на аватара ми. Лъскавата ѝ метална повърхност ми напомни на страхотните ризници на рицарите във филмаЕскалибурот 1985 г. За секунда превключих на изглед отстрани, за да се полюбувам на новата си броня.
Колкото по-навътре навлизах, толкова по-уверен ставах, защото разположението и съдържанието на гробницата бяха досущ като в модула. Докато не стигнах Тронната зала.
Помещението представляваше обширна квадратна стая с висок таван, подпрян на десетки масивни каменни колони. В дъното на залата имаше подиум, върху който се издигаше трон от обсидиан, инкрустиран с черепи от сребро и слонова кост.
Всичко това отговаряше на описанието в модула с значителна разлика. Тронът трябваше да е празен, но не беше. На него седеше личът Ацерерак и се взираше гневно и безмълвно в мен. На съсухрената му глава блещукаше прашна златна корона. Изглеждаше точно както на илюстрацията на корицата на модула. Но според текста той не трябваше да е в Тронната зала, а да чака в погребалната камера дълбоко в сърцето на гробницата.
Мина ми през ум да хукна да бягам, но размислих. Щом Холидей бе поставил лича в тази стая, сигурно бе скрил тук и Медния ключ. Трябваше да разбера.
Прекосих залата и отидох до подножието на подиума. Оттам видях лича много по-ясно. Зъбите му представляваха два реда островърхи шлифовани диаманти, подредени в усмивка без устни, а в очните му кухини бе инкрустиран по един голям червен рубин.
За пръв път, откакто влязох в гробницата, не знаех какво да правя.
На практика нямах никакъв шанс да оцелея в ръкопашна схватка с него. Нескопосаният ми меч +1 дори нямаше да го засегне, а двата вълшебни рубина в очните му кухини можеха да изсмучат животворната сила на аватара ми и да ме убият за миг. Дори група от шест-седем аватара от високо ниво щяха да имат затруднения да го победят.
Помислих си (не за последен път) колко ми се искаше ОАЗИС да е като стара приключенска игра, в която играчът може да запази мястото, до което е стигнал. Но не бях в приключенска игра и не можех да го направя. Ако аватарът ми умреше тук, щеше да се наложи да започна отначало. Вече нямаше смисъл обаче да се колебая. Ако личът ме убиеше, щях да се върна тук утре и да опитам отново. Гробницата трябваше да се върне в първоначалното си състояние, когато часовникът на сървъра на ОАЗИС удари полунощ. В такъв случай всички скрити капани, които бях обезвредил, щяха да се появят отново заедно със съкровищата и вълшебните предмети.