В ъгъла на дисплея си натиснах иконатаЗапис,за да съхраня като видеофайл всичко, което предстоеше да се случи, и да го прегледам и анализирам по-късно. Но когато натиснах иконата, излезе съобщениеЗаписите са забранени.Изглежда, Холидей бе забранил правенето на видеозаписи в гробницата. Трябваше да се досетя.
Поех дълбоко въздух, вдигнах меча и поставих левия си крак на най-долното стъпало на подиума. В съшия миг чух звук като от пукащи кости и усукване на кожа, когато Ацерерак бавно вдигна глава. Рубините в очните му кухини засияха с наситена червена светлина. Направих неволно няколко крачки назад, тъй като очаквах той да скочи и да ме нападне. Но личът не стана от трона, а само наведе глава и ме прикова със смразяващ поглед.
— Привет, Парзивал — каза той дрезгаво. — Какво те води насам?
Свари ме неподготвен. Според модула личът не говореше. Само нападаше и не ми оставяше никакъв друг избор, освен да го убия или да си плюя на петите.
— Търся Медния ключ — отвърнах. Тогава си спомних, че разговарях с крал и бързо сведох глава, паднах на едно коляно и добавих — Ваше Величество.
— Разбира се — рече Ацерерак и ме подкани с жест да стана. — Дошъл си на правилното място. — Той стана от трона, а при всяко движение мумифицираната му плът се пукаше като стара кожа. Стиснах по-силно меча си, тъй като все още очаквах да ме нападне.
— Как да съм сигурен, че си достоен за Медния ключ? — попита той.
Мамка му!Как да отговоря на този въпрос? При грешен отговор, дали щеше да изсмуче душата ми и да ме изпепели?
Замислих се трескаво за деликатен отговор. Най-умното, което измислих, беше:
— Позволете ми да ви докажа, благородни Ацерерак.
Личът се изкиска зловещо и смехът му отекна в каменните стени на залата.
— Много добре! — каза той. — Ще докажеш, че си достоен, като се изправиш срещу мен в двубой с копия!
Досега не бях чувал нежив лич да е предизвикал съперник в двубой с копия. Особено пък в подземна погребална камера.
— Добре — отвърнах колебливо. — Но няма ли да ни трябват коне?
— Не — отвърна личът и се отдалечи от трона си. — Ще ни трябватптици.
Той махна с костеливата си ръка към трона. Проблесна светлина, придружена от звуков ефект за трансформация (който бях убеден, че е свит от старото анимационно филмчеСуперприятели).Внезапно тронът се стопи и се трансформира в игрален автомат с монети. На таблото му имаше два джойстика — единият жълт, а другият син. Не сдържах усмивката си, когато прочетох осветения надпис на играта:Joust. Уилямс Електроникс. 1982 г.
— Победителят трябва да спечели две от три игри — изхриптя Ацерерак. — Ако победиш ти, ще ти дам онова, което търсиш.
— А ако спечелите вие? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
— Ако аз победя — каза личът с пламтящи в очните кухини рубини, — ти ще умреш! — В дясната му длан внезапно избухна оранжев пламък и той го вдигна заплашително.
— Разбира се. И аз така предположих. Исках само да се уверя.
Огнената топка в ръката на Ацерерак изчезна и той протегна към мен набръчканата си длан. В нея имаше две лъскави монети от четвърт долар.
— Аз черпя — каза той, пристъпи към видеоиграта и пусна монетите в левия процеп. Играта иззвънтя два пъти и броячът за кредитите премина от 0 на 2.
Ацерерак сключи костеливите си пръсти около жълтия джойстик от лявата страна на контролното табло. — Готов ли си? — изграчи той.
— Да — отвърнах аз и си поех дълбоко дъх. Изпуках кокалчетата на пръстите си и грабнах джойстика за втория играч с лявата си ръка, а дясната длан приготвих над бутона за стрелба.
Ацерерак наклони глава наляво и надясно и изпука костите на врата си. Звукът, който проехтя, наподобяваше счупването на клон. После натисна бутона за двама играчи и двубоят започна.
Joustе класическа видеоигра от 80-те със странни правила. Всеки от играчите управлява рицар, въоръжен с копие. Играч 1 язди щраус, а Играч 2 — щъркел. Размахваш криле, за да летиш, и се биеш с противника си и срещу няколко рицари (които яздят мишелови). Когато се сблъскаш с противник, двубоя печели онзи, чието копие е разположено по-високо на екрана. Победеният умира и губи живот. Когато убиеш някой от рицарите, мишеловът му снася зелено яйце, от което, ако не го прибереш бързо, се излюпва нов рицар. От време на време се появява и крилат птеродактил, който всява хаос.
Не бях игралJoustповече от година. Това беше една от любимите игри на Аех и за известно време той имаше автомат с нея в Мазето. Винаги, когато искаше да разрешим някой спор или глупава кавга, свързана с попкултурата, ме предизвикваше на двубой. В продължение на няколко месеца играехме почти всеки ден. В началото Аех беше малко по-добър от мен и имаше навика да тържествува злорадо след победите си. Това страшно ми дотегна и започнах да се упражнявам, като изигравах по няколко мача на нощ срещу компютъра. Усъвършенствах уменията си, докато не станах достатъчно добър, че да побеждавам Аех постоянно. Тогава взех да злорадствам и да се наслаждавам на отмъщението си. Последния път, когато играхме, така безмилостно му натрих носа, че той се разкрещя и се закле повече никога да не играе с мен. Оттогава разрешавахме споровете си, като играехме наStreet Fighter II.