— Да не си глътна езика? — попита тя. — Попитах те нещо. Кой, по дяволите, си ти?
Имената на аватарите ни бяха скрити. Очевидно бе, че исках да остана анонимен, особено при дадените обстоятелства. Нима не схващаше намека?
— Добър ден — казах аз и се поклоних леко — Аз съм Хуан Санчес Виялобос Рамирез.
Тя се подсмихна.
— Главен металург на испанския крал Карлос V ли?
— На вашите услуги — отвърнах с усмивка. Тя веднага позна малко известния цитат отШотландски боеци ми отговори подобаващо. Все пак това беше АртЗмида.
— Чудничко — рече тя, хвърли поглед през рамото ми към празния подиум, а после пак погледна към мен. — Хайде, изплюй камъчето. Как успя?
— В кое?
— В играта срещу Ацерерак — каза тя, сякаш това беше пределно ясно.
Изведнъж разбрах какво ставаше. Тя не идваше тук за пръв път. Аз не бях първият ловец, разгадал Стихчето и намерилГробницата на ужасите.АртЗмида ме бе изпреварила. И след като знаеше заJoust,очевидно и тя се бе изправяла срещу лича. Но ако вече бе получила Медния ключ, защо трябваше да се връща тук? Значи не бе успяла да го вземе. Беше играла с лича, но той я бе победил. Но пък явно не я бе убил. Затова се бе върнала да опита отново. Напълно възможно бе това да беше осмият или деветият ѝ опит. И очевидно си мислеше, че личът бе победил и мен.
— Ехо, чакам! — потропа тя нетърпеливо с десния си крак.
Мина ми през ум да побягна. Просто да претичам покрай нея, да премина обратно през лабиринта и да изляза навън. Но ако хукнех, щеше да заподозре, че ключът е в мен, и може би щеше да се опита да ме убие, за да ми го вземе. Лудус бе ясно отбелязана като безопасна зона на картата на ОАЗИС и на нея не бяха позволени двубоите между играчи. Но не знаех дали това важеше и за гробницата, защото се намираше под земята и дори не фигурираше на картата на планетата.
АртЗмида изглеждаше страховит противник. Ризница. Лазерни пистолети. А елфическият меч, който носеше, можеше да е магически. Дори само половината от приключенията, които описваше в блога си, да бяха истина, автарът ѝ сигурно бе най-малко 50-то ниво. Или по-високо. Ако тук, долу, двубоите между играчи бяха позволени, тя щеше да срита задника на аватара ми.
Затова трябваше да действам хладнокръвно. Реших да излъжа.
— Премаза ме. Не ме бива особено наJoust.
Тя леко се отпусна. Изглежда точно такъв отговор искаше да чуе.
— И при мен така стана — отвърна съчувствено. — Холидей е програмирал стария крал Ацерерак с доста коварен изкуствен интелект, а? Невероятно трудно е да го победи човек. — Тя хвърли поглед към меча, който още държах вдигнат в отбранителна поза. — Можеш да го прибереш. Няма да те ухапя.
Не свалих меча си.
— В гробницата позволени ли са двубои между играчи?
— Не знам. Ти си първият аватар, когото срещам тук. — Тя наклони леко глава и се усмихна. — Май има само един начин, по който да разберем.
АртЗмида извади меча си, завъртя се светкавично на 360 градуса и замахна с пламтящото острие към мен. В последния момент успях да вдигна своя меч и да парирам тромаво атаката. Но мечовете ни внезапно застинаха на сантиметри един от друг, сякаш спрени от невидима сила. На дисплея ми се появи съобцние:ДВУБОИТЕ МЕЖДУ ИГРАЧИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ!
— Е, ясно — ухили се тя. — В крайна сметка тук е зона, забранена за двубои. — Тя описа с меча си осмица и плавно го прибра в ножницата на гърба си. Впечатляващо.
И аз прибрах меча си, но без сложни движения.
— Холидей сигурно не е искал играчите да се дуелират за правото да се изправят срещу краля — казах аз.
— Да — отвърна тя с усмивка. — Извади късмет.
— Аз ли съм извадил късмет? — Скръстих ръце пред гърдите си. — Това пък откъде ти хрумна?
Тя посочи към празния подиум зад мен.
— Сигурно си изгърмял бойните си точки в битката с Ацерерак.
Значи… ако Ацерерак те победеше наJoust,трябваше да се биеш с него. "Добре, че спечелих — помислих си аз. — Иначе в момента сигурно щях да си създавам нов аватар."
— Имам предостатъчно бойни — слъгах аз. — Личът е голям слабак.
— О, нима? — попита АртЗмида подозрително. — Аз съм на 52-о ниво и всеки път, когато се бия с него, той едва не ме убива. Трябва да се запасявам с допълнителни лечебни отвари всеки път, когато идвам тук. — Тя ме изгледа за миг и добави:
— Освен това виждам меча и ризницата ти. Намерил си ги тук, в подземието, което означава, че са по-добри от всичките ти досегашни доспехи и оръжия. Приличаш ми на смотльо от ниско ниво, Хуан Рамирез. И мисля, че криеш нещо.