На първата годишнина от смъртта на Холидей глъчката около състезанието започна да утихва. Бе минала цяла година, а никой не бе открил нищо. Нито ключ, нито порта. Според много хора част от проблема беше в самия размер на ОАЗИС. Във виртуалната среда имаше над хиляда свята, в които можеха да са скрити ключовете, а на ловците щяха да са им нужни години, за да претърсят дори само един от тях.
Въпреки хвалбите на "професионалистите" по блоговете, които твърдяха, че всеки ден отбелязват все по-голям напредък, истината постепенно изплува: никой не знаеше какво точно търси и откъде трябваше да започне с търсенето.
По това време ловците вече бяха разделили Алманахът на Анорак на глави и стихове, изучаваха го и го цитираха като свето писание (и за тях тази книга наистина представляваше точно това). Но дори Алманахът да съдържаше някакви указания за местоположението на трите ключа, никой не бе успял да ги открие. Много хора започнаха да подозират, че това беше просто сборник с налудничавите размишления на един побъркан мъртвец.
Мина още една година.
И още една.
Все още никой не бе намерил нищо.
Повечето хора изгубиха интерес към състезанието. Някои мислеха, че всичко е само ексцентрична измама, дело на смахнат богаташ. Други бяха убедени, че дори Яйцето наистина да съществуваше, никой нямаше да го намери. Междувременно ОАЗИС продължаваше да се разраства и да добива все по-голяма популярност, защитен обаче от опитите на други компании да го купят или да завеждат дела, благодарение на непоклатимите условия в завещанието на Холидей и армията от безскрупулни адвокати, ангажирани с управлението на наследството му.
Историята за Великденското яйце на Холидей постепенно премина в сферата на градските легенди. Превърна се в нещо като приказка, която обаче дори децата не приемаха на сериозно.
Все по-малобройното племе на ловците постепенно попадна под прицела на всеобщи подигравки. Всяка година на датата, на която Холидей бе починал, водещите на новините съобщаваха насмешливо за липсата на какъвто и да било напредък. И всяка година все повече ловци се отказваха от състезанието с оправданието, че той наистина бил скрил прекалено добре Яйцето.
Мина още една година.
И още една.
И тогава, на 11 февруари 2045 г., името на един аватар се появи на първо място в Класацията пред очите на целия свят.
След пет дълги години Медният ключ най-накрая бе открит от осемнайсетгодишно хлапе, което живееше в каравана в покрайнините на Оклахома Сити.
Това хлапе бях аз.
Десетки книги, анимационни поредици, филми и телевизионни сериали са се опитвали да разкажат какво точно се случи след това, но всички грешаха. Затова реших да изясня този въпрос веднъж завинаги.
Първо ниво
Да си човек е гадно. Единственото, което прави живота поносим, са видеоигрите.
□□□1
Събудих се внезапно от изстрели в една от съседните купчини. След гърмежите последваха няколко минути приглушени крясъци и писъци, а после настъпи тишина.
В купчините престрелките бяха нещо обичайно, но все още ме стряскаха. Знаех, че едва ли ще успея пак да заспя, затова реших да убия оставащите до разсъмване часове, като поиграя на няколко класически игри от времето на аркадните автомати —Galaga, Defender, Asteroids.Тези древни цифрови динозаври се бяха превърнали в музейни експонати дълго преди да се родя. Но аз бях ловец, затова не гледах на тях като на чудновати антики с ниска разделителна способност. За мен те представляваха свещени артефакти. Устоите на храм. Играех на тях с чувство на почитание.
Бях се свил в стар спален чувал в ъгъла на малкото перално помещение, заклещен в процепа между стената и сушилнята. Не бях добре дошъл при леля си в отсрещната стая, което не ми пречеше. И без това предпочитах да спя в пералното. Там беше топло, можех да се уединя до известна степен, а и безжичната интернет връзка не беше лоша. При това, като допълнителен бонус, стаята миришеше на препарат за пране и омекотител. Останалата част от караваната вонеше на котешка пикня и крайна мизерия.
През по-голямата част от времето спях в скривалището си. Но през последните няколко нощи температурата бе паднала под нулата и колкото и да мразех дa оставам при леля, все пак предпочитах да дойда тук пред това да се разболея от пневмония или да умра от измръзване.