В караваната на леля живееха общо петнайсет души. Тя обитаваше най-малката от три спални. В стаята до нейната живееше семейство Депърт, а в голямата спалня в дъното на коридора — семейство Милър. Те бяха шестима души и плащаха най-големия дял от наема. Сигурно ви се струва доста претъпкано, но нашата каравана изобщо не беше толкова пренаселена, колкото останалите жилища в купчините. Тя бе от двойните. Имаше достатъчно място за всички.
Извадих лаптопа си и го включих. Той представляваше масивна, тежка машина на почти десет години. Намерих го в една кофа за боклук зад изоставен търговски център от другата страна на шосето. Успях да го съживя, като смених системната му памет и презаредих праисторическата операционна система. По днешните стандарти процесорът бе бавен като ленивец, но на мен ми вършеше работа. Лаптопът беше моята портативна библиотека, игрален автомат и система за домашно кино. На харддиска му имаше купища стари книги, филми, телевизионни сериали, песни и почти всяка видеоигра, произведена през XX в.
Пуснах емулатора и избрах игратаRobotron: 2084— една от любимите ми за всички времена. Обичах динамиката и бруталната ѝ простота. ЗаRobotronбяха необходими само инстинкт и бързи рефлекси. Винаги когато играех на стари видеоигри, събирах мислите си и се успокоявах. Когато се чувствах потиснат или недоволен от живота си, трябваше само да натисна бутонаИграч 1— и щом се съсредоточех върху безмилостното електронно клане на екрана, за миг забравях всичките си тревоги. В двуизмерната вселена на играта животът беше простичък.Биеш се срещу машината. Движиш се с лявата ръка, стреляш с дясната и се опитваш да останеш жив колкото се може по-дълго.
Прекарах няколко часа в стрелба срещу следващи една след друга вълни от мозъци, сфероиди, кварки и хълкове в безкрайната битка заСпасяване на последното човешко семейство.Но постепенно пръстите ми започнаха да се схващат и изгубих ритъм. Когато това се случваше на толкова високо ниво, бързо губех сражението. Изгърмях допълнителните си животи за няколко минути и на екрана се появиха най-омразните ми думи:КРАЙ НА ИГРАТА.
Изключих емулатора и потърсих сред видеофайловете нещо за приспиване. През последните пет години си бях свалил всеки филм, телевизионен сериал и анимация, които се споменаваха вАлманахът на Анорак.Разбира се, още не ги бях изгледал всички. Това вероятно щеше да ми отнеме десетилетия.
Избрах един епизод отСемейни връзки— комедиен сериал от 80-те за семейство от средната класа в централен Охайо. Бях си свалил сериала, защото той бе един от любимите на Холидей и предполагах, че в някой от епизодите има скрита следа, свързана с Лова. Веднага се бях пристрастил към поредицата и вече бях гледал многократно всичките сто и осемдесет епизода. Не ми омръзваха.
Докато седях сам в тъмното и гледах комедията, си представях, че живеех в онази топла, светла къща, а усмихнатите и любящи герои са моето семейство. Че на света няма проблем, който да не може да се разреши в рамките на един половинчасов епизод (или най-много два, ако проблемът е наистина сериозен).
Собственото ми ежедневие изобщо не приличаше на живота вСемейни връзкии вероятно точно по тази причина обичах толкова сериала. Аз бях единственото дете на двама тийнейджъри бежанци, запознали се в купчините, където израснах. Не познавах баща си. Когато съм бил едва на няколко месеца, го застреляли по време на плячкосването на супермаркет при едно спиране на тока. Единственото, което знаех за него, бе че обичал комикси. В кутия със стари негови вещи бях открил няколкофлашки с всички броеве наНевероятния Спайдърмен, X-мен и Зеленият фенер.Майка ми веднъж ми разказа, че татко ми избрал името Уейд, за да започва със същата буква като фамилията Уотс, защото смятал, че звучи като тайната идентичност на супергерой. Също като Питър Паркър и Кларк Кент. Това ме караше да мисля, че татко е бил готин човек, въпреки начина, по който бе загинал.
Майка ми Лорета ме отгледа сама. Като много други хора, тя сключила договор за работа в замяна на издръжка, щом навършила осемнайсет. Само така можела да си намери постоянна работа. Работеше на пълен работен ден на две места в ОАЗИС — като телефонистка и като компаньонка в бордей. Нощем ме караше да си слагам тапи за уши, за да не я чувам в съседната стая как говори мърсотии на клиенти в други часови зони. Но тапите за уши не вършеха кой знае каква работа, затова гледах стари филми с усилен звук.