И тогава, в годината, когато мама умря, започна Ловът на Великденското яйце и мисля, че това ме спаси. Изведнъж намерих нещо, с което си струваше да се занимавам. Мечта, която да преследвам. Ловът ми даде цел в живота. Задача, която да реша. Причина да ставам сутрин от леглото. Но най-вече това бе нещо, което очаквах с нетърпение.
В мига, в който започнах да търся Яйцето, бъдещето вече не ми се струваше толкова мрачно.
Бях стигнал до средата на четвъртия епизод отСемейни връзки,когато вратата на пералното помещение се отвори и леля Алис влезе — недохранена харпия с прокъсан пеньоар, стиснала кош с мръсни дрехи. Изглеждаше по-адекватна от обикновено, което бе лошо. Надрусана беше много по-сговорчива.
Тя ме погледна с обичайната си ненавист и започна да пъха дрехите в пералнята. После изражението ѝ внезапно се промени и надникна зад сушилнята, за да ме огледа по-добре. Очите ѝ се разшириха, когато зърна лаптопа. Аз бързо го затворих и понечих да го пъхна в раницата си, но разбрах, че беше твърде късно.
— Дай ми го, Уейд — посегна тя към лаптопа. — Ще го заложа, за да взема пари за наема.
— Не! — извиках аз и се дръпнах назад. — Моля те, лельо Алис, нужен ми е за училище.
— Нужно е да покажеш поне малкопризнателност, — кресна тя. — Всички трябва да си плащаме наема. Писна ми да живееш на мой гръб!
— Ти прибираш всичките ми ваучери. Те са предостатъчни да покрият моя дял от наема.
— Как пък не! — Леля отново се опита да изкопчи лаптопа от ръцете ми, но аз не го пусках, тъй че тя се обърна и ядосано се отправи към стаята си. Знаех какво ще последва, затова бързо въведох команда, която да заключи клавиатурата и да изтрие харддиска.
След няколко секунди леля Алис се върна със сънения си приятел Рик. Рик вечно ходеше гол до кръста, за да се фука с впечатляващата си колекция от затворнически татуировки. Без да каже и дума, той дойде при мен и вдигна заплашително юмрук. Аз се свих уплашено и му дадох лаптопа. След това двамата излязоха, като вече обсъждаха колко могат да му вземат в заложната къща.
Това, че ми взеха лаптопа, не беше кой знае какъв проблем. Имах два резервни в скривалището си. Но те не бяха толкова бързи и щеше да се наложи да презапиша всичките си файлове от резервните копия, които пазех. Изключително досадна работа. Сам обаче си бях виновен. Знаех колко рисковано бе да нося ценни вещи у леля.
Тъмносинята утринна светлина започваше да се процежда през прозореца на помещението. Реших, че щеше да е добре днес да изляза по-рано за училище.
Облякох се възможно най-бързо и безшумно, нахлузих износени джинси, размъкнат пуловер и прекалено голямо за мен палто, които всъщност представляваха целия ми зимен гардероб. После си сложих раницата и се качих до прозореца на пералното помещение. Сложих си ръкавиците и отворих покрития със скреж прозорец. Арктическият студ защипа бузите ми, докато се взирах в бурното море от покриви на каравани.
Караваната на леля се намираше най-отгоре на "купчина" от двайсет и две подвижни къщи, поради което се издигаше един-два етажа над съседните постройки. Най-долните каравани стояха върху земята или върху някогашните си бетонни основи, а натрупаните върху тях жилища бяха окачени на стоманено скеле — нестабилна метална конструкция, изграждана на парче в продължение на години.
Живеехме в купчините на Портланд Авеню — огромен кошер от избелели тенекиени кутийки, който ръждясваше от двете страни на шосеИ-40на запад от рушащия се, изпъстрен с небостъргачи, център на Оклахома Сити. Кварталът се състоеше от над петстотин отделни купчини, свързани помежду си с импровизирана мрежа от рециклирани тръби, трегери, подпорни греди и окачени мостове. Около непрекъснато разширяващия се периметър на квартала стърчаха десетина стари строителни крана (с които всъщност караваните се поставяха една върху друга).
Най-горното ниво или покривът на купчините, бе покрито тук-таме със стари соларни панели, които осигуряваха допълнително електричество за жилищата. Отстрани на всяка купчина висяха плетеници от стари маркучи и пластмасови тръби, конто снабдяваха караваните с вода и по които се изливаха отпадните води (лукс, с който не разполагаха всички квартали.) До най-долното ниво (наричано "пода") не стигаше почти никаква слънчева светлина. Тъмните тесни ивици земя между купчините бяха отрупани с ръждясалите скелети на изоставени коли и камиони, с изпразнени резервоари и отдавна затрупани проходи навън.