Разсмя се неудържимо, защото се опияняваше от своето „аз“, от постъпките, чувствата и разсъжденията си. И се бе назовал Дженесън за изпълнението на тази задача, защото това име звучеше най-близо до истинското. Дейвид Дженесън, така се нарече.
— Има странни неясноти — продължи Следовника — в бъдещето на този човек Госейн, но все пак се различават отделни образи… макар че нито един Предсказател не успява да ги види добре. Въпреки това аз съм уверен, че той ще те издири. Не се опитвай да му попречиш. Ще узнае, че името ти е в списъка на пътниците, пристигнали с последния полет на „Президентът Харди“. Ще се учуди, че не те е видял в кораба, но поне ще се успокои, защото може да те открие на Венера. В момента се намираме в парк близо до центъра на Ню Чикаго…
— Ха!
Дженесън се озърна сепнато. Виждаше само дървета и размити очертания на храсти, чуваше единствено съскането и плющенето на водопада. Тук-там грееха бледи светлинки, но нямаше никакви признаци за град.
— В цялата галактика не се среща дори подобие на венерианските градове — каза му Следовника. — Планирани и разположени са по съвсем необикновен начин. Всичко е общодостъпно — храна, превоз, подслон.
— Е, това доста ме улеснява.
— Не е точно така. Венерианците вече научиха, че и в други планетни системи живеят хора. След като бяха нападнати веднъж, ще се постараят да вземат предпазни мерки. Все пак ще имаш на разположение около седмица, а Госейн би трябвало да те намери през това време.
— А после? — попита Дженесън с вече събудено любопитство.
— Накарай го да дойде при тебе и му дай ето това.
Предметът проблесна в мрака и падна като лумнало езиче пламък. В тревата проблесна като огледало под ослепително обедно слънце.
— Няма да е толкова ярко на дневна светлина — увери го Следовника. — И помни, че трябва да му го дадеш в твоето жилище. Имаш ли въпроси?
Дженесън се пресегна внимателно и взе светещото нещо. Доста наподобяваше малка пластмасова карта, а на пипане беше гладко като стъкло. Имаше нещо напечатано, но не се разчиташе в тази тъмнина.
— А от него какво се очаква да прави?
— Да прочете съобщението.
Дженесън сви вежди.
— После какво ще стане?
— Не е нужно да знаеш. Просто изпълни указанията ми.
Дженесън помисли и се озъби.
— Преди малко казахте, че се налагало да поемем риск. Струва ми се, че от нас двамата само аз рискувам.
— Приятелю, уверявам те, че грешиш — изрече Следовника със стоманени нотки в гласа. — Но нека не затъваме в безсмислен спор. Имаш ли други въпроси?
Всъщност, каза си Дженесън, изобщо не се притеснявам за нищо.
— Не, нямам въпроси.
Замълчаха и след малко Следовника започна да избледнява. Другият не успя да определи точно в кой миг изчезна, но усети, че вече е сам.
Госейн погледна „картата“, после пак вдигна очи към Дженесън. Невъзмутимостта на този човек му беше интересна, защото даваше ключа към загадката на неговия характер. Дженесън беше солипсист и успяваше да уравновеси неврозата си, като придаваше свръхценност на своето поведение. Изпитваше потребност отново и отново да се самодоказва, като дразни търпението на по-овластените с наглостта си.
Обстановката на тази среща лице в лице беше типично венерианска. Седяха в стая, от която се излизаше на открита веранда и цъфтящите храсти бяха само на една ръка разстояние. Но жилището разполагаше с всички удобства — автоматична доставка на храна и обслужване, което правеше кухнята излишна.
Госейн се взираше враждебно в мъжа с хлътналите бузи. Задачата да открие Дженесън не го затрудни особено. Няколко междупланетни разговора (този път без излишни спънки), бърза проверка на хотелските регистри и стигна до края на следата.
Дженесън заговори пръв.
— Системата на тази планета ми е донякъде любопитна. Не мога да свикна с идеята за безплатна храна.
Госейн каза троснато:
— По-добре ще е да се разприказваш, защото какво ще направя с тебе зависи изцяло от твоята откровеност.
Ясните, сини, безстрашни очи го гледаха замислено.
— Ще ти кажа всичко, което ми е известно — най-после промълви Дженесън и вдигна рамене, — но не защото ме заплашваш. Просто не си правя труда да пазя тайни — свои или чужди.
Джилбърт беше готов да му повярва. Този агент на Следовника щеше да е голям късметлия, ако оцелее дори само още пет години, но поне искаше да съхрани самоуважението си през малкото оставащо му време. Дженесън описа отношенията си със Следовника и наистина изглеждаше достатъчно откровен. Бил в тайните служби на Най-великата Империя и някак привлякъл вниманието на сенчестата твар. Повтори дума по дума разговорите им. Накрая реши да се върне към онова, което будеше любопитството му.