— Госейн слуша.
— Господин Госейн — започна мъжки глас, — обаждам ви се от Института по емиграцията.
Джилбърт се вцепени. Знаеше, че това е решителният ден и нотките в гласа от видеофона никак не му харесаха.
— Кой сте вие? — попита грубо.
— Дженесън.
— Тъй ли!
Госейн се озъби. Точно този човек бе издигал преграда след преграда по пътя му към Венера. Настоя да види акта му за раждане и всякакви други документи, после дори отказа да се съобрази с резултатите от детектора на лъжата, които бяха в полза на Госейн. Дженесън беше дребен служител и проявяваше изумителна, почти ненормална склонност да избягва вземането на каквото и да било самостоятелно решение. Не беше най-подходящият събеседник тази сутрин, преди излитането на кораба за Венера.
Джилбърт се пресегна към бутона за видеото. Изчака острите черти на другия да се появят на екрана и заяви:
— Вижте какво, Дженесън, настоявам да говоря с Йорк.
— Получих указания за вашия случай лично от господин Йорк — непреклонно отвърна чиновникът.
Колкото и слабо да беше лицето му, изглеждаше странно гладко и обтекаемо.
— Свържете ме с Йорк! — настоя Госейн.
Този път Дженесън просто пренебрегна думите му.
— Решихме, че във връзка с неясната ситуация на Венера…
— Махнете ми се от главата! — изръмжа заплашително Госейн. — Ще говоря с Йорк и с никой друг!
— … трябва да отговорим с отказ на молбата ви — довърши чиновникът.
Джилбърт побесня. Този тип го размотаваше цели две седмици и точно когато оставаха часове до излитането на кораба, реши да му съобщи решението.
— Това обстоятелство — продължи неумолимо Дженесън, — по никакъв начин няма да ви възпрепятства да подадете отново молба, когато ситуацията ни бъде изяснена от Венецианския съвет по имиграцията.
— Предайте на Йорк, че щом свърша със закуската си, ще дойда да говоря с него.
Госейн прекъсна връзката. Облече се набързо и застана пред голямото огледало. Висок мъж на тридесет и пет години със сурово изражение на лицето. Възприятията му бяха прекалено изострени, за да не забележи и някои особености в образа насреща. Случайният поглед на минувач не би открил нищо нередно, но самият Госейн прецени, че главата му е прекалено голяма спрямо тялото. Само могъщите мускули на раменете, ръцете и гърдите правеха съотношението донякъде приемливо. Реши, че в случая е подходящо да използва израза „лъвска глава“. Сложи си шапката и вече изглеждаше като всеки едър мъж с ясно очертана мускулатура на лицето, което го задоволи. Стремеше се да не бие на очи, доколкото е възможно. Все пак и допълнителният мозък, увеличаващ размерите на черепа му с около една шеста над нормалните, имаше своите ограничения. През двете седмици след смъртта на Торсън за пръв път Госейн имаше възможност да изследва на воля поразителните си способности… и резултатите го отърсиха от дотогавашната му заблуда, че е непобедим.
Само двадесет и шест часа и няколко минути беше най-продължителният период, през който „запаметената“ от мозъка му версия за част от пода отговаряше на действителността. Дори да нямаше никаква видима промяна, подът не оставаше същият и Госейн вече не можеше да се пренесе на това място чрез мигновеното „уеднаквяване“.
А това означаваше, че е принуден да гради самозащитата си отново и отново — всяка сутрин и вечер, за да не го сварят неподготвен, лишен от няколко ключови места, където да се пренесе при крайна нужда. Някои подробности от това времево ограничение го озадачаваха, но с тях щеше да се заеме, щом стигне до Венера.
Малко по-късно влезе в асансьора и погледна часовника си. 9 часа и 27 минути.
Една минута по-късно настъпи набелязания за злополуката миг. Асансьорът рухна и се разби на дъното на шахтата.
II
Общата семантика дава възможност на индивида да промени живота си по следния начин: 1) Той ще може да предвижда логично бъдещето. 2) Ще постига резултати според способностите си. 3) Поведението му ще съответства на околната среда.