Внезапно от видеофона се разнесе шум и се чу силен глас:
— Говори комуникационният робот. Тревога!
XVII
В името на здравия разум, не забравяйте за авторефлексивността. Едно твърдение може да бъде изказано както за самата действителност, така и за друго твърдение, отнасящо се за още едно твърдение, изказано за действителността.
С пет крачки Госейн се озова пред пулта за управление и застана зад капитан Фрий, изопнат като струна от напрежение. Погледът му се местеше непрекъснато по обзорните видеоекрани, показващи пространството около кораба. Комуникационният робот отново съобщи гръмко:
— Засичам разговори между роботи.
— Пусни ни тези съобщения — заповяда капитанът. Озърна се през рамо към Госейн. — Как мислиш, дали флотата на Енро вече е пристигнала?
Джилбърт не беше склонен да приеме толкова лесно предположението.
„Освободих се от мозъка на Ашаргин само няколко минути след като Енро даде заповедта. Вероятно са минали около четиридесет часа, докато се върна в тялото си в разрушителя, още два часа до започването на скоковете, по-малко от час в базата и не повече от осемдесет часа, за да стигнем до Венера. Общо към сто двадесет и два часа, а бих казал, че само три от тях бяха загубени напразно.“
Все пак — цели пет денонощия! И разбира се, отделената за нападението ескадра е могла да потегли от много по-близка до Венера база. Вероятно е станало точно така. В това се криеше най-големият риск. При видеофонните комуникации чрез уеднаквяване електроните се движеха по сравнително прости схеми. Те бяха естествено уеднаквени до осемнадесетия знак след десетичната запетая, така че „грешката“ при предаването достигаше едва четиринадесет секунди на всеки четири хиляди светлинни години… твърде малко в сравнение с четиринадесетте часа за плътните тела, прехвърляни на същото разстояние.
Значи корабите на Енро можеха да ги изпреварят заради бързината в предаването на заповедите. Само че атаките срещу цели планети не се подготвят отведнъж. Би трябвало да мине време, докато се организират и натоварят оборудването за разпръскване на радиоактивните изотопи над Земята и Венера.
А имаше и нещо още по-важно. Енро имаше и лични планове. Току-виж наредил да бъде отложено изпълнението на заповедта за изтреблението на хората в Слънчевата система с надеждата, че дори само заплахата ще принуди сестра му да се омъжи за него.
— Препредавам съобщението — оповести роботът и гласът му внезапно стана по-равен и тих. — „Кораб в точка СР-94-687-12… уеднаквете се в точката… Съсредоточете силите за нападение… на борда му има около петстотин души… след нула минути петдесет и четири секунди… Заловете ги…“
Джилбърт промълви впечатлен:
— Значи ще ни нападне роботизирана отбранителна система.
Нахлулото в съзнанието му облекчение се смеси с гордостта. Но си каза и че трябва да бъдат особено предпазливи. Само два и половина месеца бяха минали от смъртта на Торсън, а ето че тук вече имаше защита срещу атаки от междузвездни сили.
Не-А умовете на венерианците бяха оценили положението, за да стигнат до извода, че зависят от прищевките на един диктатор-невротик, затова бяха насочили всички достъпни им средства за изграждането на отбрана в цялата Слънчева система. Колосално начинание…
Госейн забеляза, че пръстите на Фрий потрепват на сантиметри от лостчето, което би ги запратило обратно към базата на Гела, на хиляда светлинни години оттук.
— Чакай! — каза припряно.
Командирът на кораба беше настръхнал.
— Нима искаш да останем тук и да ги чакаме?
— Искам само да видя какво ще стане. — Чак сега Джилбърт погледна Лийдж. — Ти какво би ни посъветвала?
Напрежението бе изопнало и нейното лице.
— Виждам атаката, но не мога да разбера точно какво ще направят. Още в мига, когато започва, картината се замъглява. Струва ми се…
Не успя да довърши. Всеки радарен модул в командната зала забълва образи и звуци. Екраните бяха толкова, че Госейн изобщо не се опита да следи всички едновременно.
А и в същата секунда нещо се опита да овладее съзнанието му.
Допълнителният му мозък веднага откри очертанията на огромна и свръхсложна енергийна мрежа и установи, че тя се опитва да прекъсне импулсите от и към центровете в нервната му система, които управляваха движенията на тялото. Само се опитваше ли? Всъщност успяваше.
Мигновено осъзна какво представляваше това начало на нападението, представи си ограничените му възможности и направи кортикално-таламусната пауза.