— Без нито една дума…
Госейн се събуди в мрака и помисли: „Наистина е крайно време да се заема с този мой допълнителен мозък“. Веднага се озадачи, че му хрумна точно това насред сън.
В края на краищата, съвсем разумно беше решил да отложи тази задача до пристигането си на Венера.
Чу се шумолене откъм съседното легло. Лийдж включи осветлението.
— Не виждам никаква ясна картина. Какво става?
И тогава той осъзна промените в себе си. Допълнителният му мозък работеше, сякаш бе започнал автоматичен процес след ключова дума. Усещаше това по-отчетливо от ударите на сърцето си или дишането си. Само че този път не бе предизвикал съзнателно процеса.
— Кога престана да виждаш?
— Току-що — почти мрачно обясни предсказателката. — Предупредих те, че ще започне по това време, но не очаквах нищо подобно, а само временно замъгляване.
Госейн кимна. Бе решил да проспи времето до следващото смущение във виденията на предсказателката. И го дочака. Обърна се по гръб, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите около кръвоносните съдове в мозъка си — съвсем прост процес на самовнушение. Струваше му се, че така най-лесно ще прекрати активността в допълнителния си мозък.
Но след малко се почувства безпомощен. Как някой би могъл да спре дейността на сърцето или белите си дробове… или пък размяната на импулси между невроните, започнала толкова неочаквано?
Надигна се да седне на леглото, обърна се към Лийдж. Канеше се да й признае неуспеха си. Изведнъж видя нещо странно. Стори му се, че тя става и напълно облечена отива до вратата. А после вече седеше до маса, където бяха капитан Фрий и самият Джилбърт Госейн. Лицето й сякаш трептеше пред погледа му. Съзря я отново, още по-неясно очертана за сетивата му. Очите й бяха широко отворени, тя казваше нещо, което Госейн не можеше да чуе.
А в следващия миг той пак беше в стаята. Предсказателката седеше напрегнато на ръба на леглото си с вторачен в него изумен поглед.
— Но какво е това? — промълви тя. — Всичко си остава замъглено.
Джилбърт веднага се изправи и започна да се облича.
— Не ме питай засега. Може би ще напусна кораба, но скоро ще се върна.
Не му отне много време да съсредоточи съзнанието си върху една от точките, които бе запаметил на Венера преди два месеца и половина.
Усещаше лекото пулсиращо излъчване на допълнителния си мозък. Наложи си да се отпусне както в леглото. И забеляза как точката започна да се променя забележимо. Долови и как допълнителният мозък непрекъснато проследяваше и запомняше промените. Имаше мигновени преходи и паузи в процеса. Всеки път образът в паметта му отново се проясняваше… но вече друг.
Затвори очи. Нямаше никаква разлика. Промените в картината продължаваха. И незнайно как разбираше, че на Венера са минали три седмици, после месец, накрая и целият период след заминаването му. А неговата представа все така съвпадаше със запаметената точка до двадесетия знак след десетичната запетая.
Отвори очи, разтърси всеки мускул в тялото си и се принуди с усилие да осъзнае къде се намира в момента.
При втория опит му беше по-лесно. При третия също. Осмия път пак усещаше леката неравномерност, но когато вниманието му се насочи отново към стаята, Госейн знаеше, че може да контролира този процес.
Вече не усещаше излъчването от допълнителния си мозък.
— Няма размити картини! — веднага избълва Лийдж и се запъна. След малко добави: — Само че ще се повтори почти незабавно.
— Да, защото тръгвам ей сега — кимна Джилбърт.
Без да се колебае, произнесе мислено ключовата дума за запаметената точка.
И мигновено се пренесе на Венера. Както и очакваше, озова се зад колоната, където се криеше след кацането на „Президентът Харди“.
Обърна се бавно и нехайно, за да провери забелязал ли е някой появата му. Наблизо имаше двама мъже. Единият вървеше към изхода, другият се взираше право в него. Госейн тръгна към мъжа, който в същия миг се запъти към него. Веждите на венерианеца се свиха от недоумение.
— Боя се, че ще трябва да останете тук, докато повикам детектив — каза той. — Случайно наблюдавах мястото, където вие… — Запъна се за секунда. — … където изникнахте.
— Винаги съм се питал как ли изглежда това за страничен наблюдател — промърмори Джилбърт. Нямаше намерение да крие истината. — Моля ви незабавно да ме заведете при вашите военни специалисти.
Непознатият се взря замислено в него.