Чиновниците и техниците, които поддържаха реактора и генератора, живееха в къщи по брега, встрани от основната сграда. Янар и петима други предсказатели живееха в апартаменти, в които се влизаше от страничен коридор. Зад сградата имаше достатъчно просторен хангар за десетина небесни домове. Госейн надникна вътре и преброи седем големи машини и три по-малки самолета, подобни на онзи, който го нападна по време на бягството му оттук.
Никой не му попречи. Разхождаше се свободно из постройките и по целия остров. Май никой нямаше нито властта, нито желанието да го спре и да го разпита. Вероятно не се бяха сблъсквали с такъв натрапник досега и чакаха самият Следовник да се справи с него.
Чакаше го и Госейн, обзет от съмнения, но твърдо решен да не си тръгва. Искаше да направи нещо, защото долавяше, че събитията около него се ускоряват.
Вече имаше план за действие, оставаше само да пристигне флагманският кораб.
Преспа първата нощ в малката спалня до кабинета на Следовника. Унесе се в спокоен сън, защото настрои допълнителния си мозък да реагира на всяка промяна в деформаторите. Още не знаеше дали Следовника постига странната си сенчеста форма чрез тези устройства, но всичко научено досега го подтикваше към това предположение.
И му беше ясно как да провери или отхвърли догадката си.
На другата сутрин се уеднакви в небесния дом на Лийдж, изяде си закуската, докато три прислужници бдяха за всяко негово желание. Стори му се, че неговата вежливост ги смущава. Нямаше време да ги учи на самоуважение. Захвана се с работата си.
Първо нави килима в дневната. Започна да реже металните плочи на пода там, където стоеше Следовника при появата си.
Намери деформатора точно където очакваше.
Каза си, че това е достатъчно доказателство. Натъкна се на още едно в килията, където се бе събудил за пръв път на Ялерта. Пред зяпналия от изумление Янар разби наглед плътния метален нар и отдолу намери поредния деформатор.
Да, ставаше все по-ясно. Сигурно кризата наближаваше.
През втората нощ също не се случи нищо. Третия ден Госейн отдели за документите в шкафовете. Две от страниците за Секох привлякоха вниманието му, защото не бе открил такива сведения за него в паметта на Ашаргин. А четиридесет и седемте страници за Енро бяха в няколко раздела. Само потвърдиха вече познатото, макар и да съдържаха множество подробности. Мадрисол бе оценен като опасен и амбициозен човек. Описанието за адмирал Палеол беше изчерпателно — убиец. „Този мъж е неумолим“, бе написал Следовника. Красноречиво определение от същество, което също не се отличаваше с милосърдие.
Джилбърт провери данните само за известните му хора, надникна и в някои препратки. Нужна беше голяма група от специалисти, за да прехвърлят десетките хиляди плаки и да обобщят информацията.
На четвъртия ден заряза документите и се зае да обмисли грижливо плана за своите действия и за използването на флагманския кораб. Беше прахосничество цял кораб да се влачи след него из галактиката, след като общата им цел беше да стигнат до Горгзид.
„Енро е защитил родната си планета, като е наложил толкова строга система за контрол над раздаването на матриците за тамошната база, че е невероятно страничен човек да се добере до някоя, служейки си с нормални похвати. Но за човек с допълнителен мозък в главата си сигурно не е трудно да се докопа до такава матрица…“
Още размишляваше, когато долови отдавна чакания сигнал. Флагманският кораб бе прекъснал скока си близо до базата, отдалечена на хиляда и сто светлинни години от Ялерта.
Госейн се прехвърли незабавно във „Венера“.
— Сигурно си се уеднаквил в кораба за около час — пресметна доктор Кейр.
Нямаше как да измерят изминалото време по-точно. Но скоростта на придвижване на Джилбърт беше извънредна в сравнение с тромавото прехвърляне на „Венера“, проточило се над деветдесет часа.
Само час… Смаяният Госейн тръгна към големия прозрачен купол в командната зала на кораба. Не беше от хората, на които тепърва трябва да се обясняват огромните разстояния в космоса и точно затова новооткритите възможности на неговия допълнителен мозък го зашеметиха.
Плътният мрак отвън сякаш се притискаше към прозрачната повърхност. Обикновените сетива на Джилбърт нямаше по какво да се ориентират и ярките точици на звездите привидно бяха на стотина метра от него. Илюзията за близост. Но за него звездите наистина не бяха далечни. За пет и половина часа можеше да се прехвърли през сто хиляди светлинни години, до другия край на галактиката… стига там да има точка, която е запаметил.