Изумителният Кранг наистина бе открил как да спре войната.
Венерианецът се поколеба и в гласа му се прокрадна безпокойство.
— Изключителна чест е за всеки да присъства в храма в такъв велик момент, но не е ли възможно у някои от хората крехкото душевно равновесие да бъде смутено от близостта до техния бог?
— Уверен съм — натърти Госейн-Ашаргин, — че Спящия бог ще се погрижи всичко да мине както подобава.
Нямаше по-ясен начин да разкрие своя план.
Ярка светлина струеше от невидими лампи. Свещениците се подредиха край стените с искрящи от скъпоценности скиптри в ръце. Други държаха богато извезани хоругви. Завършваше предварителната служба във величествената зала, където беше криптата на Спящия бог.
В решителния миг Госейн-Ашаргин леко отпусна длан върху лостчето на деформатора. Преди да го натисне, огледа залата отново през очите на принца.
Непоколебимата воля го подтикваше да действа, но си наложи да почувства още веднъж обстановката, в която се канеше да направи своя ход.
Гостите се бяха скупчили близо до входа. И там имаше свещеници начело с Йеладжи в златно-сребърна мантия. Бръчки прорязваха закръгленото му лице, сякаш не беше особено доволен от ставащото. Явно само предпазливостта го възпираше да се намеси.
И другите изглеждаха потиснати. Имаше непознати за Госейн-Ашаргин служители в двореца. Тук бяха и Нирена, Патриша и Кранг.
Щеше да ги изложи на риск, ако Секох реши да използва мощна енергия, но Джилбърт се примири с това. Време беше за сблъсъка. Изходът от него беше твърде важен, за да го възпре и най-голямата опасност.
Йерархът стоеше сам пред криптата.
Беше гол — проява на смирение, която сам бе наложил преди години за най-значителните церемонии във вътрешната зала, особено когато някому се оказваше висшата чест да бъде облечен в църковни одежди. Тялото му се оказа слабо, но жилаво. Черните му очи горяха от трескавото очакване. Едва ли би се настроил подозрително в последния момент, но Госейн искаше да избегне всякакъв риск.
— Най-благородни Пазителю — започна той, — след като се уеднаквя от този деформатор при другия до входа, в залата трябва да цари пълна тишина.
— Ще има тишина — изрече йерархът с глас, в който открито се долавяше заплаха.
— Така да бъде. Сега е мигът! — възкликна Госейн-Ашаргин и натисна лостчето.
Точно както машината му бе обещала насън, озова се в тялото си, скрито в криптата. Остана неподвижен. Усещаше лежащия наблизо „бог“. И заговори безмълвно на машината. Веднага почувства отговора й в съзнанието си и продължи:
— Каза ми, че отсега нататък можем да се свързваме без никакви пречки.
— Вярно е. Щом връзката бъде установена, остава неизменна.
— Каза ми и че можеш да събудиш Спящия бог по всяко време, но той ще умре почти незабавно.
— Смъртта ще настъпи само след няколко минути. Повредата в механизмите доведе до закърняване на жлезите с вътрешна секреция и аз замествах функциите им. Щом изкуственото поддържане на организма бъде прекратено, ще започнат необратими процеси в мозъка.
— Смяташ ли, че тялото ще се подчинява на волята ми?
— Да. Също като всички други в корабите, то бе тренирано, за да е в добро състояние при достигането на целта на пътешествието.
Джилбърт си пое дъх и даде заповед на машината.
— Сега ще се уеднаквя в склада до тази зала. В този миг ще прехвърлиш съзнанието ми в тялото на Спящия бог.
Отначало не усети нищо. Сякаш бе потънал във вещество, поглъщащо всякакви въздействия на външния свят.
Но устремът му беше прекалено силен и бързо преодоля това състояние. Най-сетне долови бързия ход на времето и се породи първата му мисъл в новото тяло.
„Стани!“
Не. Първо трябваше да направи нещо друго. Да отмести плочата. Всичко по реда си. Сега ще седне и ще махне плочата над себе си.
Размита светлина, неясни движения. После в ушите му се заби и сякаш отекна през главата му едновременният смаян вик на множество гърла.
„Значи съм се надигнал и съм отместил плочата. Натисни по-силно. Още по-силно!“
Усещаше напрежението в мускулите и учестените удари на сърцето. Тялото се измъчваше от всепронизваща болка.
После се изправи. По-отчетливи образи. Силуети като в мъгла и ярко осветена зала.
Подтикът да действа и да мисли по-бързо се засилваше. Терзаеше го една мисъл: „На това тяло му остават само няколко минути живот“.