— Проблемът е, че…
— Не се тревожи, имам пари.
Не това бе причината за колебанието й обаче. Искаше да каже, че има долари? По онова време на никой кубинец не беше позволен такъв лукс. Дали не беше контрабандист? Или може би някой от малкото функционери, на които бе позволено да разполагат с чужда валута? Може би е „официален“ музикант или художник? Но нито гласът му, нито жестовете му й се сториха познати.
— Добре — съгласи се тя.
Настаниха се на една отдалечена маса. Докато й помагаше да седне, една мисъл я вцепени. Ами ако беше някой висш военен, зам.-министър или нещо подобно? Тя не искаше да общува с такива хора. Само препоръката на прорицателката я спря да не потърси някакво извинение, за да си тръгне.
— Веднага ще ви донеса менюто — обеща един сервитьор.
— Какво правеше в бара? — попита кавалерът й. — Чакаше ли някого?
— Не… Да… Сложно е.
— Може би си чакала мен.
Тя се стресна. Можеше да се закълне, че изражението на мъжа беше шеговито. Опита се да отгатне чертите му под оскъдната светлина. Ту й заприличваше на сатир, ту на риба, ту на мъжкар с вид на козел, сякаш лицето му беше маска, която се преливаше непрекъснато, също като самотния марсианец от разказа на Бредбъри.
— Обичаш ли морски дарове? — попита мъжът.
Гая въздъхна с известно облекчение.
— Много — реши да рискува, — но нали знаеш каква е тази страна.
— Днес е специална вечер — заяви домакинът й. — Може да ядеш каквото си поискаш.
Сервитьорът донесе менюто. Тя замалко да припадне, когато видя списъка гозби, който й заприлича на пародия на онази глава от Библията, където имената образуват една безкрайна генеалогична „наденица“, въпреки че в онова меню нямаше царски потомци; само ястия, създадени, за да разпалят въображението: „Пияна лангуста“, „Плодове на калъп върху ложе от сметана“, „Безпътни сардини по италиански“, „Бифтек от полов жребец“, „Любовни тортили“, „Пиле а ла бардак“, „Цвекло «Кама-сутра» в кисел крем“, „Генитален артишок“, „Медовина по гръцки“… Но по-необичайно от разнообразието на ястия беше защо никъде не видя написано обяснението, че ястията могат да се получат само срещу долари. Вдигна очи и погледът й се сблъска с погледа на Ери, който я наблюдаваше, както котарак наблюдава мишка.
— Ти работиш тук, нали?
— Не.
— Тогава откъде знаеше…?
— Много си любопитна. Какво ще си поръчаш?
Скаридите във вакхански сос бяха сервирани в овални стойки, където морските дарове лежаха сякаш на някой диван. В онзи нектар, ухаещ на вино, канела и захар, парченцата розова и почти фосфоресцираща плът блестяха под светлината на свещите.
Последва супата от бичи тестиси, силно подлютена. Тая започна да се поти, сякаш и порите й искаха да се насладят на онзи пикантен облак пара. Сътрапезникът й сърбаше бульона, без да продума, като я поглеждаше зад изпаренията. В полуздрача очите му придобиваха наситен блясък, но тя не пожела да покаже страх или срам и възприе изражение на ледено безразличие.
Еротичните миди по викингски дойдоха украсени с магданоз. Оказа се истински празник да заливаш с лимон и с разтопено масло всяка мида, като внимаваш сместа да не протече, докато я пиеш от черупката.
След това Гая пожела да приключи вечерята, но нейният сътрапезник не й позволи. Няма да си ходи, докато не опита онова, което е поръчал за двамата. Когато сервитьорът вдигна капака на тенджерката, за да покаже онова, което още се готвеше в търбуха й, тя не можа да сдържи ахването си. Стриди, миди, раци, големи скариди и други морски дарове плуваха, увиваха се или се смесваха в напоеното с вино море, където беше сготвена тази „Морска оргия“.
Истината е, че Гая беше обявила предпочитанията си доста плахо. Морските дарове не само й харесваха, направо я побъркваха. Редките случаи, когато беше яла морски дарове, се превръщаха в нещо, което дори самата тя не успяваше да определи. Обожаваше звука от счупените черупки, хрускането им, когато поддаваха под металните клещи, удоволствието да изтръгнеш месото на мидите… Това бяха процеси, които будеха у нея една далечна и неопределена страст, като предвестник на оргазъм.
Морските дарове изчезнаха, полята с бяло вино. Две минути по-късно сервитьорът отвори капака на един вдигащ пара съд, където лежеше огромен „Разпътен омар“. Зеленчуците и подправките, запържени в масло, се смесваха с парченцата бяло месо, задушени в шампанско. Каква наслада да бръкнеш между златистите черупки, за да извадиш плътта, ухаеща на мащерка и пипер!