Гая каза, че не може повече, но Ери я увери, че не бива да си тръгва, без да опита божествените „Топчици на свети Петър“, направени от тесто за понички с много канела във формата на малки топки, поставени по двойки и обилно напоени в сладък сироп… Едва когато изпи последната глътка вино, си даде сметка, че на масата имаше три празни бутилки. Не се чувстваше замаяна, а изненадващо възбудена.
— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не се смееш?
— Добре.
— Чувствам се сюрреалистично.
— В това няма нищо смешно — отвърна той, играейки си с чашата. — Живеем в сюрреалистична страна.
— Знам, но имам чувството, че все едно съм в друго измерение… Куба е, но в същото време не е.
— Как така? Обясни ми.
— Пуснаха ни тук, без да задават въпроси, ядохме… — тя се спря. — Плати ли вече?
— Да — домакинът й се беше изправил, за да й помогне да отмести стола.
— Сигурен ли си? — настоя тя. — Не видях сервитьора да носи сметката. Не видях да вадиш пари.
— Да вървим, всичко е наред.
— Не, не е наред — измърмори тя, но го остави да я изведе в нощта.
Навън въздухът се беше сгъстил. Малкото светлини, които осветяваха сърцето на „Ла Рампа“, блестяха влажно, също като в онези филмови кадри, в които неоновите цветове греят върху лъскавия асфалт на улиците. Гая реши, че не си въобразява: намираше се в друга Хавана. Сякаш градът беше решил да покаже друго лице, онова, което винаги е криел.
Една идея се загнезди в ума й. Нима градовете имат душа? Възможно ли е при определени условия да откриеш тайния район, където се крие истинската им същност? Беше ли проникнала неусетно в духа на метрополията, населена с магьосници, може би създали пространство, където съществува забраненото? Дали това беше зоната, към която бягаха мечтите и потиснатите мисли на жителите й? Защото, ако това беше възможно, тя се намираше в самия му център, след като пресече невидимия праг на другото измерение. По някакъв начин беше попаднала в тази карибска Шамбала заедно със същество, което принадлежеше на тази неуловима област. Или може би преживяваше ефекта на някаква магия.
— Какво ти става?
— Не се чувствам добре.
— Замаяна ли си?
— Не знам. Мисля, че да.
— Кабинетът ми е наблизо. Искаш ли да отидем там?
— Лекар ли си?
Вместо отговор я хвана под ръка, за да й помогне да прескочи една дупка на тротоара.
— Да вървим.
Последва го, без да протестира. Лекар? Гая премисли разкритието, докато двамата вървяха по пустите улици. Дали беше само съвпадение, или съществуваше някакъв фокус зад всичко това? Три минути по-късно влязоха в една сграда и Гая се спря в празното преддверие.
— Какво има?
— Това не е болница.
— Не съм споменавал болница, казах ти само за кабинета си.
Тя не знаеше какво да каже. Нещо отиваше на зле, но за момента не можа да определи къде е проблемът. Може би всичко беше заради виното.
Вратите на асансьора се отвориха с бързината на хищно растение, склонно да погълне всяко насекомо, и зениците на Тая, изплашени от онзи контраст на светлини и сенки, се свиха пред първия поток светлина, който получаваха след часове наред. Това беше и първата възможност да огледа хубаво своя придружител.
Беше красив, много по-красив, отколкото долавяше в полуздрача, с канелена и гладка кожа, каквато имаха единствено златистите мулати от родината й, плод на смесицата, завещана от Испания и Африка на острова й. Зелените му очи със златен оттенък й напомниха описанието на онези поляни в Астурия, за които толкова жалееше прадядо й, авантюрист, родом от Вилявисиоса, който беше дошъл в Куба преди един век. Почти се засрами от собствената си кожа — абсурдно бледа в една страна, която бе породила всяка възможна гама от тоналности у човешките същества.
Шест етажа по-нагоре вратата се отвори. Кабинетът беше срещу асансьора. Той влезе пръв и светна лампата.
— Влез, не стой там.
— Това не е лекарски кабинет.
— Това е апартаментът ми.
Изведнъж разбра какво не е наред.
— Никой няма частен кабинет в дома си.
— Старите лекари — да — отвърна той, без да се смути. — Жилището беше на баща ми.
Гръбнакът на апартамента беше един дълъг и тъмен коридор, който завършваше с открехната врата. Там мъжът включи друга светлина, която, ако се съди по жълтеникавия тон, можеше да идва само от една крушка.