Гая не отговори. Всъщност не знаеше какво да каже. Той повтори въпроса по по-завоалиран начин.
— Ще дойдеш ли утре на театър? — усмихна се невинно. — Ще бъдем заобиколени от хора, така че никъде няма да мога да те вържа.
Гая се забави няколко секунди, преди да отговори. Изглеждаше безопасно предложение, с минимален риск. Прецени възможните уловки, но не успя да види нито една.
— Добре — съгласи се тя.
Той й помогна да се облече.
— Утре ще ти покажа нещо — върна лампата в първоначалната й позиция.
— Какво?
— Тайна е. След представлението ще ти дам една фраза и ще ти посоча едно място; там ще чакаш човека, който ще повтори паролата ми.
— Каква парола?
— Фразата, която ще ти дам в театъра, ще бъде паролата — отново се усмихна с обезоръжаващо изражение. — И, моля те, не задавай въпроси.
Даде й лист и молив. Тя го загледа неразбиращо, докато една искра не озари ума й. Веднага записа телефонния си номер.
— До утре — вдигна брадичката й, за да я целуне по устата. — И без бельо, разбра ли?
— А ако роклята прозира?
— Много си твърдоглава — въздъхна. — Не съм сбъркал с теб.
VI
Сега вървеше по тъмни и пусти улици, в компанията на една непозната с толкова чувствена аура — като тази на любовника й. Помисли си за съвпадението, че и двамата имаха такава леко канелена кожа и необичайна красота, дори за страна, където красивите хора се срещат много често. Огледа скришом водачката си. Каква беше целта й? Къде я водеше? Знаеше, че пазителката й изпълняваше заповеди на Ери. Какво ли я свързва с него? Дали е негова довереница, негова сестра, негова съучастница? Ръцете на непознатата бяха отказали да се отдръпнат от ханша на Гая. Пръстите й настойчиво я опипаха през роклята.
— Не носиш ли бельо?
— Ери ми забрани.
Жената се засмя.
— Типично за него.
Гая почувства една неприятна напираща ревност.
— Негова любовница ли си?
— Аз ли? — отвърна жената, без да престава да влачи Гая със себе си. — Ти негова любовница ли си?
Гая помисли за секунда, вглъбена в чаткането на токчетата, докато вървяха по разнебитените тротоари на Ел Ведадо.
— Мисля, че да… А ти?
— Внимавай, дупка — предупреди я жената.
Намираха се на една уличка, която винаги беше вълнувала Гая. Някакъв необичаен природен катаклизъм, на който хората не бяха обърнали внимание, когато са решили да строят наблизо, беше създал това кътче, познато единствено на живущите в съседство или на някои градски изследователи, експерти в откриването на закътани места. Сред гъсто застроената площ улицата свършваше рязко и земята се превръщаше в кратер от естествени скали. От тази височина земята показваше своите мраморни вътрешности. Създаваше впечатление, че някой метеорит беше паднал на този терен, отваряйки извънземна и червеникава рана, от която още кървяха порои кал, когато проливните дъждове валяха в този район. Някои минувачи наричаха мястото „кратера на Ел Ведадо“ и Гая мислеше, че ако не беше в застроено място, можеше да бъде туристически център.
Точно до вдлъбнатината се издигаше една сграда, до която се стигаше, като преминеш по циментов мост, увиснал над пропастта. Въпреки че имаше железен парапет, Гая винаги се съмняваше в този проход; малкото пъти, когато се налагаше да го пресече, беше нащрек за първия знак за пропадане. Щеше да се спаси — изчисляваше тя, — ако стигне до прага на някой апартамент, изкатери се по стъпалата и се вкопчи в мандалото на вратата. Всеки път, когато минаваше оттам, ръцете й се потяха, но знаеше, че това е неоправдана фобия. Стотици хора бяха минавали през това място поколения наред, влизайки и излизайки от апартаментите или просто прекосявайки мястото, за да стигнат от една до друга улица, и никога не се беше случило нищо. Въпреки това за нея продължаваше да бъде неприятна екскурзия, която избягваше винаги, когато можеше. За късмет беше нощно време и мракът не позволяваше да се види дупката, която зееше под перилата. При всички положения, се помоли да стигне възможно по-скоро до твърда земя. Изпита облекчение, когато краката й докоснаха тротоара в края на дупката. Почувства се в безопасност — като корабокрушенец, който е преплувал пролив, гъмжащ от акули.
След това жените вървяха почти слепешком. Тази част на града никога не е била много осветена главно защото дърветата бяха пораснали неимоверно и клоните им покриваха малкото оцелели улични лампи. Сега обаче тъмнината се бе превърнала в почти постоянна гостенка. Беше като да стигнеш до угасналия кратер Аверно. Гая мислеше, че познава този квартал, но призна, че се е загубила, когато й се стори, че минават два пъти покрай един и същ ъгъл. Мина й мисълта, че водачката обикаля, за да я обърка.