Най-сетне се спряха пред малък дворец във версайски стил, заобиколен от солидна желязна решетка. Зад гъстата растителност на градината можеха да се различат цветовете на витражите — с техните сцени, вдъхновени от гръцки амфори, карибски пейзажи и плетеници в стил ар нуво, където кубинската душа разкриваше най-ярките си характеристики. Сатири свиреха на своите окарини сред палмовите дървета; подобни на мулатки нимфи се гмуркаха в реката, за да ловят раци; няколко херувимчета се излягаха мързеливо под пладнешкото слънце, приспивани от шумоленето на декоративни маланги7, които се стелеха връз тях ветрилообразно; един Меркурий с набедрена препаска летеше над тропическо тресавище, без да обръща внимание на кайманите със зейнала паст сред мангровите дървета… Нощта действаше като камера обскура, където образите блестяха, позволявайки да бъдат съзерцавани от тротоара.
— Стигнахме.
Гая се загледа във високата и непосилна за преминаване решетка.
— Не виждам вход.
Вятърът довя смехове, идващи от вилата.
— Ела — прошепна жената, хващайки я за ръка.
Някой беше свалил две пречки от оградата и влязоха оттам.
— Има ли много хора вътре? — попита Гая.
Жената се спря за миг, но после сякаш се зае да оглежда околността.
— Спомни си какво ти е казал Ери: никакви въпроси.
— Само един, преди да влезем.
— Много добре — каза тихо водачката, която направи още няколко крачки, сякаш проучваше терена, — но те предупреждавам, че е по-добре да не разпитваш много.
— Коя си ти?
Непознатата се обърна.
— Нямаш ли някой друг въпрос?
— Само искам да знам коя си.
— За мнозина съм загадка — въздъхна. — За други — условие.
— Това не е отговор.
— Името ми нищо не означава — увери я жената и се отдалечи към къщата през обраслата с трева пътечка.
— Не увъртай — настоя Гая, следвайки стъпките й.
— Въпросът ти няма смисъл. Наричат ме с много имена.
— Защо не ми кажеш едно?
— Всичко зависи от мястото, от момента или от обстоятелствата.
— Искам само да ми кажеш името си — каза сърдито Гая.
— Именно — отвърна жената. — Съмнявам се, че ще разбереш нещо от тази информация. Освен това има толкова неща, които можеш да научиш…
— Стига глупости.
Зениците на непознатата пламнаха в здрача като зеници на демон, но Гая не го забеляза, защото жената продължи да върви, без да я поглежда.
— Кажи ми името си или си отивам — предупреди я Гая.
Жената се обърна, за да застане пред нея, и когато проговори, гласът й бе придобил плътността на порой, както когато капките шибат заварения неподготвен пътник.
— Имам много имена, а фамилията ми е Андиомена… В Куба ме наричат Ошун.
Островът на Оришите
I
„Трябва да е някаква шега“, помисли си Гая, без да губи от поглед жената, която се плъзна из градината като силует от мъгла.
Светлината на улична лампа се стелеше като пепелив тюл, който позволяваше да се отгатнат очертанията на предметите. Заобиколена от вековни тополи, голямата къща се губеше под прегръдката на клоните. В други времена входът е бил пазен от розови храсти, хибискус и цеструм ноктурнум, сега единствените цветя, която бяха оцелели в този гъсталак, бяха няколко бругмансии. Краткотрайната гледка на възбелите снопчета й напомни как ги наричаше баба й: грамофончета.
Шумът от смеховете се засилваше с приближаването им към портала. Гая заподозря съществуването на някаква конспирация. Дали Лиса не беше се уговорила тайно с някого, за да я накара да вярва, че ориша я води към тази къща? Очакваха ли, че онази фамилия ще я накара да допусне присъствието на самата Афродита на този остров? Толкова ли я обичаше приятелката й, че беше решила да изтрие спомена за Поета, дори с цената на това безумие? Дали Ери беше пратеник на леля Рита?