— Идваш ли с мен?
Съгласи се смирено.
II
Проправиха си път сред множеството, което бродеше екзалтирано сред смях, крясъци и гоненици. Беше някаква нова версия на Вавилон — е, малко по-бъбрива от библейската, защото героите й бяха деца на тропиците. Хората се стичаха, имитирайки кипежа на арабски пазар с разточителството от предмети, лакомства и персонажи: циганки, които четяха бъдещето по извивките на пъпа; флейти с фалически размери; сластни юноши, които се кълчеха, облечени като хавайки; питиета, възбуждащи желанието; майстори на татуировката, които реализираха творбите си върху вагиналните стени; девствени пояси с двойна заключалка; седла, от които се издигаха пищни фалоси, за да може нимфоманките да утолят нагона си, като яздят върху тях; афродизиакални конфитюри; гладиатори, които предлагаха нощни услуги; наркотични смоли за кадене; ковчези, където жените можеха да се скрият, за да извадят гърдите си през две дупки и да ги предложат анонимно на минувачите…
Въодушевена от обстановката, Ошун разтваряше параваните, за да огледа салоните, където хората се отдаваха на различни дейности. Гая предпочете да наблюдава движението на минувачите по коридорите. Два пъти погледът й се сблъска с погледа на огромен негър, който, изглежда, ги следваше, влачейки със себе си млада метиска, много пияна, и още една жена, черна като него. Вървеше бос и беше облечен с червени панталони, които усилваха блясъка на снагата му. Метиската беше много красива, но окървавената кърпа, с която покриваше главата си, й придаваше невзрачен и тъжен вид. Другата жена обаче крачеше с цялото величие на света на раменете си и с ледено изражение в зениците. Гая огледа скришом мъжа, като си мислеше, че чувства погледа му. Първо реши, че си въобразява, защото на няколко пъти го изгуби от поглед в тълпата; но когато отново успя да го различи, вече нямаше съмнение: очите му се взираха изпитателно в Ошун.
— Това е мъжът ми — отвърна жената на безгласния въпрос на Гая.
— Мъжът ти?
— От няколко дни не си говорим — обясни презрително. — Не му обръщай внимание.
— Но той е с две жени.
— Да, познавам ги.
— Познаваш ли ги? Не ти ли пука?
— Не съм ревнива.
— Защо те преследва? — прошепна Гая, въпреки че беше невъзможно мъжът да ги чуе в шумотевицата. — Така изглежда, че ти имаш връзка с някого, а не той.
Мулатката вдигна рамене.
— В парка ми каза, че сте се скарали — настоя Гая.
— И както виждаш, накрая винаги ме следва като куче по петите… Да вървим.
Използвайки суматохата, двете се мушнаха през една врата, която ги отведе в пуст коридор. Личеше си, че жената познава къщата, дори не се спря да провери други салони. Гая се опита да запомни тайно онзи лабиринт, като интуитивно се досещаше, че никой няма да й покаже завоите или кратките пътища, а вътрешният й глас я предупреждаваше, че е важно да познава мястото, през което вървеше.
Спуснаха се по стълби до приземието, което представляваше нещо като пещера. Гая огледа дупката, която зееше пред нея, и вдиша влагата, гъделичкаща носа й. Блъсна я облак от аромати, уви се около врата й като шал от мъгла или като същества, които търсеха начин да вземат надмощие над жертвата си. Представи си духове, ухаещи на канела, оризова пудра, борови иглички, лавандула, захарен петмез, снопчета босилек… Искаше й се да се потопи в този извор от аромати сега, когато слухът й регистрираше и песента на разгонените насекоми, и ромона на вода между камъните. Може би близостта на земята, помисли си тя, на Майката Земя, чието име носеше, предизвикваше у нея това разпукване на сетивата. Или я бяха упоили?
Прекосиха пещерата и се изкачиха по друга стълба. Остави се да я водят, разумът й беше замъглен от изпаренията, които заливаха мозъка й… въпреки че не беше много сигурна, че вцепенението й се дължеше на ароматите или на някакво питие. Може би причината бе шумът, който я заобикаляше? Оргиастичният климат на тази вила? Или просто разходката, която изглеждаше без посока?