— Не знам защо бягаш — чу зад гърба си. — Бог, който отваря пътищата, също може и да ги затвори.
Фразата я прикова на място: това беше обещаната от Ери парола.
Като се обърна, й се стори, че забелязва лек фосфоресциращ блясък около жената. За момент реши, че този ореол е измамно отражение, предизвикано от уличната лампа зад гърба й, но когато непознатата стана от мястото си, ореолът не изчезна, тъкмо напротив, ярките му нюанси на наситено златистосиньо, сякаш придобиха искряща чистота.
Гая отново изпита онова усещане за предзнаменование, което изпълваше нощта още от самото й начало. Подуши въздуха, наостри слух и изопна кожата си, за да приеме знак от всяко същество, оставило следи при преминаването си през тази зона. Беше сигурна: островът беше населен с карибски божества.
— Коя си ти? — попита Гая.
— Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?
Предпочете да пропусне покрай ушите си подигравателния й тон.
— Ери ли те изпрати?
— Човек не пита за неща, които знае.
Гая потръпна, защото това беше единият от отговорите на медиума, който — преди месеци — я доведе до Ери, и тази фраза направи силуета, обрамчен от блестяща аура, още по-нереален.
— Да вървим — сложи ръце върху раменете на момичето.
Допирът беше нежен и в същото време властен. Обзета от неясно желание, позволи на непознатата да я прегърне през кръста и да я поведе. Накъде? Не знаеше и не я интересуваше. Паролата беше предала на волята й заряд на подчинение. Стори й се, че върви из мъглива долина, заобиколена от неразличими звуци. Изживяваше някакъв сън… или кошмар, защото беше твърде рано да опредеш дали това преживяване й беше приятно, или не. Спомни си, че беше виждала в някаква книга снимки на ектоплазми, които се отделяха от една ясновидка и образуваха призрачни силуети. Нещо подобно се случваше с нея: изпитваше усещане за нереалност пред нещо, което изглеждаше твърде истинско.
В това състояние на опиянение усети пръстите на жената, които се плъзгаха по бедрото й. Допирът я изпълни със срам и възбуда, но нито за миг не й хрумна да протестира. Ери я беше предупредил, че трябва да се подчини на вестоносеца, който произнесе паролата.
Въпреки смирението си отново се запита как е попаднала в ситуация, от която не смееше да освободи; знаеше само, че властта на този човек върху нея й забраняваше да избяга… Как се бяха запознали? Какви обстоятелства я тласнаха към него? Дали беше нейното спасение, или наказание? Беше ли се възползвал от злощастната й съдба?
Затвори очи, за да си спомни, докато пръстите на жената шареха по кръста й.
II
Бяха минали три години от смъртта на любовника й, а все още мастурбираше, мислейки си за него.
Приятелка ги запозна един следобед, когато двете се срещнаха случайно на стълбите пред университета. Гая познаваше Лиса открай време. Може би затова се осмеляваше да споделя с нея неща, които никога не би споменала пред други хора, и не беше странно, че често сравняваха измамените си надежди. Университетът не беше онзи Парнас, описан в книгите. Ако не ги свързваше дългогодишно приятелство, Гая никога не би се оплакала пред Лиса колко са суховати учебните предмети, а Лиса нямаше да роптае колко малко са темите, които можеше да разисква донякъде свободно. Седнали насред огромното стълбище — метод, който им позволяваше навреме да забелязват близостта на натрапници — в продължение на половин час се жалваха една на друга и споделяха впечатленията си. Вече бяха на ръба да сключат пакт за самоубийство, когато група хора прекоси улицата в посока на сладоледаджийницата „Копелия“.
— Виж кой се задава — възкликна приятелката й, забравяйки за миг екзистенциалните си проблеми.
Говореше за мъжкия елемент в онзи квартет, съставен от един мъж и три девойки, които приличаха на студентки. Една от тях й направи знак с ръка.
— И е с Мелиса! — възкликна, махвайки в отговор.
— С кого?
— Една приятелка, която от месеци не съм виждала. Особнячка е, но е безобидна. Пише разкази за вампири и… Сега ми става ясно! Затова е с него — хвана Гая под ръка. — Да вървим.
— Накъде?
— Ела с мен — Лиса вече слизаше по стълбите. — Искам да се запознаеш с един от най-добрите ни поети.
Гая я последва с интерес, по-скоро заради обещанието да разговаря с писател, отколкото заради факта че той беше доста привлекателен тип. Първата изненада дойде, когато се здрависа с него. Беше висок, много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч, а на нея винаги й бяха харесвали високите мъже — от онези, които я караха да извие врата си, с риск да си счупи някой прешлен, сякаш се намираше пред олтар, където трябва да вдигнеш очи, за да видиш Христос на неговия далечен кръст. Освен това този мъж беше поет, тоест едно от съществата, които живеят потънали в мъглата на своите видения… Гая не беше чела нищо от него, но името му й звучеше познато и това беше достатъчно да го превърне в музеен експонат.